Искам да изям панкреаса ти - Пепърмил Букс

Peppermill Books
Към съдържанието
" Искам да изям панкреаса ти "
Йору Сумино

ГЛАВА 2
Искам да изям панкреаса ти
BOOKS
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 320

Автор: Йору Сумино
Преводач: Гергана Дечева
Консултант по превод от японски: Кристина Николова
Оригинална корица: loundraw (Flat Studio)
Василена Василева - редактор
В наличност
17.00 лвс ДДС 20.00 лв
Добави
      Всичко започна през април, когато късно цъфтящите сакури[1] все още бяха в цялата си прелест.
      Медицината напредваше към непознати граници. Но аз не знаех никакви подробности за тези нови измерения, а и не ми беше интересно да науча повече.       Единственото, което можех да кажа, беше, че за медицината беше напредък да успява да дава ден по ден живот на едно момиче, попаднало в капана на аномалията – неизлечимо състояние, което пречеше на живота ѝ и щеше да му сложи край до една година. Един вид хората се бяха сдобили със способността да удължават живота ѝ, без да личи, че е болна.
      Но като се замислиш, да продължиш да живееш сякаш всичко е нормално, въпреки че страдаш от сериозно заболяване, е по-скоро нещо присъщо за машина, а не за човек. Обаче моите възгледи по въпроса едва ли имаха някакво значение за някой, който действително страда от неизлечимо заболяване.
      Каквото и да мислех аз и каквито и безполезни мисли да ми се въртяха, тя живееше благодарение на предимствата от напредъка на медицината.
      Ето защо може би за всичко беше виновен лошият ѝ късмет, а също и внезапният развой на събитията, в следствие на които аз, който трябваше да си остана просто неин съученик, разбрах за болестта ѝ.
      През онзи ден си бях взел болничен от училище. Беше заради апендикса ми – не заради самата операция, а за махането на шевовете. Честите ми посещения в болницата за последващо наблюдение бяха към края си. По първоначален план трябваше само да закъснея за училище, но дългото чакане в голямата болница беше убило малкото ми останал ентусиазъм за учене и останах да се мотая из фоайето.
      Всичко, което се случи след това, беше резултат от един напълно тривиален импулс.
      В ъгъла на фоайето, на един самотен диван лежеше забравена книга. Чудех се кой ли я е забравил и какво ли е съдържанието ѝ. Любопитството ми, предизвикано предимно от любовта ми към книгите, взе връх и тръгнах натам.
      Промуших се между пациентите, стигнах до другия край на фоайето и седнах на дивана. Съдейки по външния ѝ вид, книгата имаше дебела мека подвързия и беше около 300 страници. Тайните ѝ бяха строго пазени от обложка за книги с логото на книжарницата, която се намираше до болницата.
      Когато свалих обложката, за да прочета заглавието, бях меко казано изненадан. Под нея нямаше корица на книга. Вместо това там видях думите „Дневник за съжителство със смъртта“, написани на ръка, с дебел маркер.
      Естествено, никога не бях чувал за такова заглавие, нито пък за издателство с такова име. Зачудих се само какво е това, но тъй като никакъв адекватен отговор не ми идваше на ум, отворих на първата страница.
      Думите, които видях още там, не бяха отпечатани с шрифта, който бях свикнал да виждам в книгите. Това бяха думи, внимателно написани на ръка с химикалка. Което означаваше, че това нещо беше писано от човек.
      23 ноември 20XX г.
      От днешна дата планирам да записвам всекидневните си дейности и мисли в този „Дневник за съжителство със смъртта“. Никой друг освен семейството ми не знае за това, но ще умра след няколко години.
      Ще пиша тук, за да мога да го приема, за да мога да живея някак с болестта си. Относно това какво не е наред с панкреаса ми, не знам съвсем. Заболяването е открито не много отдавна и по онова време всички, които са били болни от него, са умирали почти веднага.
      Но лекарите са успели да напреднат и симптомите ми са предимно незабележими_
      „Панкреас...“
      „Умра...“
      Не можех да мисля. От устата ми се изсипваха думи, които не се чуваха, не се казваха всеки ден. По всичко личеше, че дневникът принадлежи на човек, чиято продължителност на живота е вече определена. Дневник за борбата със смъртоносна болест. Не, дневник за съжителството със смъртоносна болест.
      Всъщност това беше нещо, което не биваше да отварям. След като стигнах до това заключение, затворих дневника. Все още седнал, чух глас над себе си.
      –Ам…
      Вдигнах глава в посока на гласа. Бях успял моментално да скрия шока на лицето си. За моя изненада, веднага разпознах момичето, което ми говореше.       Запазих емоциите си добре прикрити – може би се бе обърнала към мен за нещо изцяло несвързано с това, което държах в ръцете си.
      Освен това, дори човек като мен беше в състояние да живее в пълно отрицание на вероятността съученичката ми да е поела на плещите си такава съдба – животът ѝ да бъде отнет така скоро, така внезапно.
      Аз бях само неин съученик, нали? И в ролята си на такъв, я погледнах вежливо, както е прието, и тихо зачаках да ми каже каквото имаше да казва.
      Тя протегна ръка към мен. Изглеждаше така, сякаш се подсмихва на реакцията ми.
      –Това е мое. Защо си в болницата, [Обикновено-Изглеждащ-Съученико]-кун?
      Между другото, не знаех нищо за съученичката си, освен че притежаваше изумителна енергичност и винаги беше в страхотно настроение – все неща, които бяха пълна противоположност на обичайната ми мълчалива природа. Ето защо бях изненадан, че успяваше да се усмихва смело в ситуация, при която един човек, който не ѝ беше повече от далечен познат, беше разбрал, че страда от смъртоносно заболяване.
      Въпреки това реших да се преструвам, доколкото ми беше възможно, че не знам нищо. Вярвах, че както за нея, така и за мен, това ще е най-доброто решение.
      –Преди известно време ме оперираха от апандисит, но все още трябва да идвам за наблюдение.
      –А, разбирам. Аз пък бях на контролен преглед за панкреаса ми. Ако не идвам редовно, ще умра.
      Защо би казала подобно нещо? Аз се опитвах да бъда деликатен, а с нейните думи и за нула време, усилията ми отидоха по дяволите.
      Наблюдавах израженията, минаващи по лицето ѝ, опитвах се (безуспешно) да разчета истинските ѝ мисли и намерения. Тя седна до мен и усмивката ѝ стана още по-широка.
      –Изненадан ли си? Та ти го прочете, нали? „Дневника за съжителство със смъртта“.
      Външно, момичето се държеше и говореше така, сякаш ми препоръчваше роман за четене. Ето защо дори ми мина през ума, че си прави някаква шега и просто така се е случило, че аз, някакъв си там познат, съм се хванал на нея.
      –Добре, ще си кажа истината – започна тя.
      Значи все пак е било шега и аз я бях разконспирирал.
      –Бях много изненадана. Мислех, че съм го изгубила, затова дойдох тук да го търся в ужасна паника, но се оказа, че просто е бил в ръцете на [Обикновено-              Изглеждащия-Съученик]-кун.
      –Какво означава това? Имам предвид какво е това?
      –Какво е това ли? Това е моят „Дневник за съжителство със смъртта“. Не го ли прочете? Това е нещо като дневник, който пиша, откакто разбрах за заболяването на панкреаса си.
      –Шегуваш се, нали?
      Въпреки че се намираше в болница, без колебание, без да се замисли, тя избухна в ужасно силен смях.
      –Що за човек си мислиш, че съм? Не бих си направила такава безвкусна и мрачна шега с никого. Всичко, което е написано, е вярно – панкреасът ми не функционира, тялото ми не може да го използва и скоро ще умра.
      –Аха, разбирам.
      –Това ли е всичко?! Нямаш ли какво друго да кажеш? – Гласът ѝ трепереше от шок.
      –Но, но…какво да кажа, след като ми се съобщава, че някой от класа ми скоро ще умре?
      –Хм, ако бях на твое място, предполагам, че нямаше да успея да намеря думи.
      –Точно така. Всъщност трябва да си впечатлена, че изобщо успях да кажа нещо.  
      Тя пак започна да се смее, докато говореше:
      –Е, може би и това е вярно.
      Не разбирах какво ѝ се струва толкова забавно.
      Веднага след това тя взе дневника, стана, махна ми с ръка и тръгна някъде навътре в болницата.
      –Никой друг не знае за това, така че не казвай на никого в класа. Става ли? – каза, докато се отдалечаваше.
      Вярвах, че след това със сигурност няма да имам друг повод да говоря с нея, и изпитах известно облекчение.
      Противно на очакванията ми, обаче, тя ме извика още на следващата сутрин, точно когато се разминавахме в училищния коридор. Между другото, разпределението на задълженията към училището се решаваше свободно от всеки клас и в резултат на това аз бях единственият, който вписа името си за свободните места в библиотечния комитет.
      Не знаех и не разбирах мотивите ѝ да се присъедини към комитета, но аз самият бях човек със склонност да се носи по потока на нещата и не поставих действията ѝ под въпрос. Отговорно и съвестно обясних на новата библиотекарка как да върши задълженията си.  
***
      Като се замисля, именно заради този дневник, стоях пред гарата в 11 часа сутринта в неделя. Наистина не знаеш как ще се развият нещата в живота.
      Като тръстикова лодка, която не може да тръгне срещу силното течение, не бях в състояние да отхвърля поканата ѝ, или по-точно не успях да намеря подходящия момент, за да я отхвърля. И в качеството си на такава слаба тръстикова лодка, сега стоях на мястото на срещата ни.
      Бях на път да се откажа от уговорката ни, и щях да го направя с най-голямо удоволствие, но тогава я забелязах в далечината. Изглеждаше малко разтревожена, сякаш беше готова да поиска помощ или напътствия, ако някой ѝ покажеше знак на загриженост. За разлика от мен, обаче, тя сама щеше да си проправи път, за да разчупи леда и да се добере. Не би било пресилено да я нарека тръстикова лодка, която върви срещу течението.
      Бях пристигнал пет минути преди уговорения час пред паметника, пред който се бяхме разбрали да се видим, и чаках леко объркан, но тя се появи точно навреме.
      За пръв път след случайната ни среща в болницата я виждах да носи обикновени, ежедневни дрехи – тениска и чифт джинси. Тя се приближи с усмивка и аз леко вдигнах ръка в отговор.
      –Добро утро! Мислех си какво щях да правя, ако се беше отказал от уговорката ни!
      –Ще излъжа, ако кажа, че не беше вариант.   
      –Но в крайна сметка резултатът е, че си тук и всичко е наред.
      –Не бих се изразил точно така, но както и да е. Е, какво ще правим днес?
      –Ето, вече навлизаш в настроение за приключения! – Тя ме гледаше в очите с проницателен поглед, а след това цялото ѝ лице сякаш избухна в усмивка.                 Изглеждаше така, сякаш винаги бе правила само това – да се усмихва. И сякаш беше напълно здрава.
      И, не, никак не „навлизах в настроение за приключения“.
      –Засега нека просто да отидем в града – каза тя.
      –Но аз наистина не обичам тълпите.
      –[Знаещ-Тайната-Съученико]-кун, имаш ли пари за билет за влака? Мога да ти купя.
      –Имам достатъчно.
      В крайна сметка тя просто премина като с плуг през слабата ми съпротива и тръгнахме към града, точно както тя беше предложила. И точно както се опасявах, огромната гара, в която бяха струпани всякакви магазини, беше претъпкана с тълпи, които издаваха какофонични звуци. Само при вида им потръпнах от тревожност.
      Що се отнася до момичето до мен, то не изглеждаше ни най-малко уплашено от масите хора.
      Наистина ли щеше да умре толкова скоро? Възможно ли беше? Толкова често си задавах този въпрос, макар че тя вече ми беше показала различни официални документи и нямаше място за никакви съмнения.
      След като мина през портала за билети, тя продължи напред, проправяйки си път през неспирните потоци от хора. Някак успявах да не я изгубя от поглед и в крайна сметка се промъкнахме към подземния коридор, където тълпата малко се разреди. Едва тогава тя най-накрая ми съобщи каква е целта ни за деня.
      –Първо – якинику[2]!
      –Якинику? Но все още е сутрин, знаеш нали?
      – Вкусът на месото различен ли е следобед или вечерта?
      –Не става дума за това дали е различен или не. За жалост просто не обичам да ям месо през целия ден.
      –Е, тогава няма проблем. Искам да хапна якинику.
      –Но аз току-що закусих, в 10 часа сутринта.
      –Няма страшно, няма страшно. Защото наистина на този свят не съществуват хора, които мразят якинику.
      –Обръщаш ли изобщо внимание на разговора ни?  
      Бях почти сигурен, че не ме слуша. Протестите ми останаха нечути и след нула време, не знам как, вече седях срещу нея пред истински грил на дървени въглища. Наистина се носех след нея като тръстикова лодка.
      Слабо осветеното заведение не беше претъпкано, а лампите, които светеха над всяка маса, улесняваха възможността да виждаме лицата си, което намирах за напълно ненужно.  
      Едва бяхме седнали, когато един млад сервитьор вече беше коленичил встрани до ниската маса, почти на нивото на пода, и започна да записва поръчката ни.
      Аз нямах време дори да се шокирам, когато тя отговори на сервитьора така, сякаш беше студентка по математика и трябваше да каже наизуст някаква формула:
      –Това, най-скъпото.
      –Чакай малко, не съм донесъл толкова пари.
      –Няма страшно, щом аз плащам. Две от най-скъпите блюда „Всичко, което можеш да изядеш“, моля. Що се отнася до напитките, нямаш нищо против оолонг, нали?
      Съобразих се с желанието ѝ и кимнах, а тя продължи да говори, сякаш си беше у дома.  Младият сервитьор бързо повтори поръчката и си тръгна.
      – Ах! Нямам търпение!
      –Амм, ще се постарая да ти върна парите за днес.
      –Казах ти, че няма проблем, не се притеснявай. Аз ще платя. Преди… да… Е, преди работех, така че имам спестени пари и ще е грехота да не ги похарча.
      Преди да умра. Макар че не го каза на глас, със сигурност имаше предвид нещо такова.
      – Но това е още по-лоша идея. Трябва да ги похарчиш за нещо по-голямо и смислено.
      – Но в това има смисъл. Никак не би било забавно да ядеш якинику сам, нали? Просто харча парите за собствено удоволствие.
      – Но… виж...
      – Съжалявам, че се наложи да чакате. Ето и напитките. – Преди да събера смелост за следващата си реплика, сякаш нарочно преценил времето, така че да ме прекъсне, сервитьорът, който носеше поднос с две чаши чай, се беше появил.
      И да искаше, нямаше как да изоркестрира по-навременно появяване на сервитьора, за да сложи край на неприятна тема. Усмихна ми се и после усмивката ѝ се разля по цялото лице.  
      Малко след това напитките бяха последвани от няколко плата с разнообразни меса. Ако трябва да съм честен, красиво аранжираното месо изглеждаше изключително съблазнително. Сигурно се дължеше на така нареченото мраморизиране. Рисунъкът, който образуваха белите по-мазни части, се открояваше ярко, а месото изглеждаше така, сякаш и сурово би било вкусно, макар че самата мисъл вероятно би отблъснала мнозина.
      Когато решетката, монтирана към скарата с дървени въглища, изглеждаше вече достатъчно гореща, тя грабна парче месо между пръчките си и бързо го пусна върху грила. Ивицата месо започна да цвърчи, докато се залепваше към нагорещения метал, излъчвайки характерния аромат на печено месо, от който устата ти се пълни със слюнка.  Стомахът ми буквално щеше да започне да ръмжи в отговор на атаката върху сетивата ми.
      Тъй като момчетата на моите години не могат да контролират апетита си, започнах да приготвям месото заедно с нея. Върху горещата решетка всичко стана готово за нула време.
      –Итадакимас[3]! Ммм! – каза тя с блаженство.
      –Итадакимас. Хм, доста е вкусно – отговорих.
      – Какво, това ли е потенциалът на вълнението ти? Не е ли супер, ама супер вкусно? Или на мен ми харесва толкова много, защото скоро ще умра?
      Не, месото беше изключително вкусно. Просто не бях в такъв екстаз, в какъвто беше тя.
      – Това е просто невероятно. Чудя се дали богатите ядат само такава вкусна храна – каза тя.
      – Вероятно богатите не ходят в бюфет-ресторанти от типа „Всичко на корем“.
      – Тяхна загуба. Ако идваха в такива заведения, можеха да ядат тези вкусотии на корем.
      – Е, за богатите всичко е на корем, независимо от мястото.  
      Въпреки че стомасите ни, по всеки един биологичен закон, не следваше да могат да поберат толкова много храна, а да не забравяме и как бях твърдял, че не съм гладен, но двете порции разнообразно месо бързо изчезнаха.
      Тя взе менюто, оставено на ръба на масата и започна да разглежда внимателно останалата част.
      – Имаш ли предпочитания? – попита тя.
      – Оставям на теб да решиш.
      „Оставям на теб да решиш“ – да, точно тази фраза ми пасваше най-добре.
      Тя безмълвно вдигна ръка и забелязал сигнала ѝ отнякъде, сервитьорът бързо дотърча до масата ни. Тя ми хвърли укорителен поглед след като видя, че бях направил кисела физиономия заради отдадеността на сервитьора към професията му, и започна да прави поръчки от менюто с безпрецедентно красноречие:
      – Гиара, кобукуро, тепо, хачиносу, мино, хатсу, некутай, корикори, фууа, сенмай, шибире.
      – Чакай, чакай, чакай, какво поръчваш? – Беше ми неловко да преча на работата на сервитьора, но тя изричаше думи, които не бях свикнал да чувам, така че трябваше да отворя уста.
      – Кобукуро[4]? Тук продават дискове на тази група?
      – За какво говориш? – попита и после се обърна пак към сервитьора. – Е, засега ще си вземем само по една порция от всички.
      Той се усмихна в знак на потвърждение, че е разбрал поръчката, и се отдалечи забързано.
      – Хачи? Току-що си поръча пчели? Насекомите могат ли да се ядат?
      – А, може би не наистина знаеш за какво става дума. Кобукуро и хачиносу са имена на вътрешности. Лично аз обожавам вътрешните органи!
      – Имаш предвид дреболийките? Кравите имат части с такива интересни имена?
      – Нима и хората нямат такива? Като смешната кост[5].
      – Не знам къде се намира.
      – Между другото, шибире е панкреасът – обясни тя.
      – Да не би яденето на вътрешности да е част от лечението ти?  
      – Винаги мога да ям дреболийки, по всяко време. Ако някой ме попита коя е любимата ми храна, ще кажа, че е това. Обичам всички видове дреболийки!
      – Как би следвало да отговоря на твоя ентусиазъм?
      – Забравих да поискам бял ориз. Искаш ли?
      – Не искам.
      След малко пристигнаха многото чинии с вътрешностите, които тя беше поръчала – всичко подредено в комплект. Гледката беше по-голяма гротеска, от      всичко, което си бях представял, и това беше причината да загубя апетита си.
      Тя помоли сервитьора за малко бял ориз и развеселена започна да подрежда вътрешностите върху грила. Нямаше какво да се прави – наложи се да ѝ помогна.
      – Хей, това е готово! – Неспособна да стои и да гледа как не предприемам нищо, когато видът на дреболиите се промени, тя се намеси с намръщено лице и постави бялото нещо в чинията ми.
      Тъй като един от принципите ми беше да не разхищавам храна, предпазливо го поднесох към устата си.
      – Вкусно е, нали? – попита.
      Истината е, че консистенцията беше добра, беше ароматно и вкусът беше по-добър, отколкото бях предполагал, но тя се усмихваше, а аз имах чувството, че се забавлява за моя сметка, което ме подразни.  
      Тя се засмя, но не разбирах защо. Рядко разбирах.
      Видях, че не ѝ е останал чай, и помолих сервитьора да донесе още, както и още малко от нормалното месо.
      Така продължихме – аз мълчаливо ядях нормалното месото, а тя – дреболийките. От време на време си вземах от нейното, тя се усмихваше доволна, а след това ме поглеждаше с раздразнено лице. После си вземаше от дреболиите, които така старателно беше приготвила, издаваше едно гръмко „Ах!“ и недоволството на лицето ѝ се стопяваше на секундата.
      – Знаеш ли, не искам да бъда кремирана.
      Докато се наслаждаваше на страхотното ядене, тя очевидно беше решила да повдигне крайно неподходяща за такова място тема.
      – Моля? – попитах. Тъй като имаше вероятност да съм чул нещо погрешно, се опитах да получа потвърждение, а тя отговори със сериозно лице:
      – Както казах, не искам да бъда кремирана. Не искам да бъда изпечена, след като умра.
      – Точно за това ли трябва да говориш, докато ядеш якинику?
      – Все едно съвсем да изчезна от този свят. А и няма да е възможно да позволя на другите да ме изядат или нещо подобно, нали?  
      – Да спрем да говорим за трупове и частите им, докато ядем месо.
      – Бих ти позволила да изядеш панкреаса ми.
      – Не ме ли чуваш какво ти говоря?
      – Изглежда, че на някои места съществува поверието, че душата на изядения човек ще продължи да живее в този, който го е изял.
      Някак си, или по-скоро, както обикновено, тя се държеше сякаш изобщо не ме бе чула. Или може би чуваше, но не ми обръщаше внимание. Имах чувството, че по-скоро е второто.
      – Дали някой би направил такова нещо за мен? – продължи тя.
      –Вероятно това е невъзможно. Поне от етична гледна. Но от законова гледна точка не съм проверявал, така че не знам.
      –Ясно. Много лошо. Значи не мога да ти дам панкреаса си, а?
      – Нямам нужда от него.
      – Няма ли да го изядеш?
      – Точно панкреасът ти е причината да умреш. Значи там трябва да се намира най-голямата част от душата ти. А душата ти изглежда доста шумна.
      – Това е вярно – засмя се тя с пълно гърло.
      Тя живееше толкова шумно. Нямаше как панкреасът на това момиче, който носеше цялата ѝ душа, да не е шумен. Съжалявам, но никога не бих ял нещо такова.
      Ако това момиче изобщо знаеше какво е значението на „граница“, не личеше по нищо. Беше изяла много повече от мен. Тъпчеше се с месо, ориз и дреболии и между тях толкова много странични неща, докато не изохка гръмко:
      – Ще се пръсна!
      Що се отнася до мен, аз спрях, когато стомахът ми се изду прилично и апетитът ми беше напълно задоволен. Разбира се, още от самото начало не поръчах повече, отколкото можех да изям, и не направих глупостта да затрупам масата с допълнителни неща от менюто, както направи тя.
      След като се нахранихме, сервитьорът отнесе многото празни чинии, както и напълно изтощения грил, и най-сетне ни донесе шербет за десерт. Момичето, което беше обявило: „Ще се пръсна!“, сякаш се върна към нов живот при появата на замразеното лакомство. Тя пое глътка свеж въздух и сякаш цялото ѝ мрънкане досега бе било лъжа, продължи да бъде много шумна.
      – Нямаш ли някакви ограничения за храната? – попитах.
      – Само някои основни правила. Но това е благодарение на еволюцията на медицината през последните десет години. Представи си само колко силни и умни са хората! Можем да си страдаме от болести, но те изобщо не затрудняват ежедневните ни дейности. Въпреки това понякога ми се иска всички тези усилия, да се насочат към намирането на истински лек.
      –Така е.
      Не знаех много за медицината, но това беше един от редките случаи, в които се съгласявах с нейния начин на мислене. Отнякъде бях чул, че на този свят вместо да лекуват неизлечимите болести, медиците насочват усилията си към това да помагат на хората да живеят с тях. Както и да го мислех, изследователската работа, от която се очаква да продължава да се развива, би следвало да предлага средство за лечение, а не за приемане и съжителство с болестите. Но каквото и да казваме, и двамата бяхме наясно, че няма как медицинската наука да се развие от само себе си. Не, не и ако самият аз не се запретнех да уча наука, да работя, да изследвам заболяването ѝ и да търся начин да бъде излекувано. Разбира се, тя нямаше време да чака това да се случи, а аз нямах дарбата.
      –Какво следва? – попитах.
      –Имаш предвид в бъдеще? Не съм решила какво ще правя в бъдеще.
      –Нямам това предвид. Хей, мисля си го от известно време, но не считаш ли, че ме поставяш в много трудна ситуация, като пускаш такива шеги?
      Тя ме погледна с празен поглед, след което започна да се смее. Беше човек, у когото се забелязваха екстремни промени в изражението на лицето. Не мислех, че това живо същество е от човешка порода, и ако беше така, може би това донякъде би обяснило по-кратката продължителност на живота ѝ.
      –Не, аз не се шегувам с тези неща пред никого, освен пред теб. Та нали ако го правех с другите, повечето просто щяха да се отдръпнат? Но ти си невероятен. Говориш нормално със съученичка, която скоро ще умре. Ако бях на твое място, сигурно нямаше да мога. И именно защото си толкова невероятен, мога да кажа това, което искам да кажа.
      –Надценяваш ме.
      Напълно.
      –Не, не мисля така, тъй като не правиш тъжни физиономии пред мен. Или пък… възможно ли е да плачеш тайно за мен у дома?
      –Не плача.
      –Значи трябва да плачеш!
      Нямах намерение да плача. Би било неуместно от моя страна. Не ми беше тъжно и най-вече не исках да показвам такива емоции пред нея, защото самата тя не излъчваше тъга и би било крайно неудачно някой да го прави вместо нея.
      –Да се върнем към разговора. Какво следва?
      –А, сменихме темата! Щеше да се разплачеш ли? Следва да си купя въже.
      –Няма да плача! Въже?
      –О, значи се правиш на много корав и силен, за да спечелиш крехкото ми женско сърце? Да не би да се опитваш да го накараш се разтупка по-бързо? Да, въже. За самоубийство.
      –Кой би започнал да сваля момиче, което скоро ще умре? За самоубийство?
      –Преди си мислех, че и самоубийството е добро решение – да сложа край, преди болестта да го направи. Но вече не мисля така. Няма да го направя. Просто ще си купя въже ей така, за майтап. Като стана дума за това, [Знаещ-Тайната-Съученико-кун], ти си ужасен! Възможно е дори да бъда подтикната към самоубийство заради болката, която ми причиняваш.
      Майтап? Този разговор стана съвсем объркан. Засега нека просто приключим по темата.
      –Добре, прав си. Е, имал ли си приятелка?
      –Не искам да знам как си решила да се спреш на такава тема, така че не ми казвай.
      И тъй като тя изглеждаше сякаш се кани да каже нещо, аз поех инициативата и се изправих. Никъде по масата не видях касова бележка за поръчката ни, затова извиках сервитьора да я донесе и направих знак, че сме готови да тръгваме.
      –Хайде, да вървим – каза тя без да спира да се смее, и също стана.
      Явно все пак имаше начин да я накарам да спре да говори за нещо, въпреки че е захапала темата. Това можеше да се случи, ако не се хванех на въдицата ѝ. Беше доста полезно познание и реших да го запомня, в случай, че ми се наложеше за някой следващ разговор.  
      Излязохме от заведението за якинику, придържахме пълните си кореми. Слънчевите лъчи се изсипваха върху нас. Присвих очи по рефлекс.
      –Какво красиво време! – почти прошепна, сякаш не биваше да чувам думите ѝ. – Може би ще е хубаво да умра в ден като този.
      Нямах представа как да реагирам на думите, но засега реших да се придържам към новооткритата си стратегия – да я игнорирам. Точно както не бива да гледаш див звяр в очите. Така трябваше да правя.
      Тръгнахме към големия търговски център на гарата. Разговорът, е, нека го наречем разговор, беше лек и както всеки може да се досети, говореше предимно, ако не изцяло, тя.
      В магазин тип „Направи си сам“ към търговския център се продаваха всякакви неща. Едва ли имаха точно въже за самоубийство, което тя така силно желаеше (въжето, не самоубийството), но със сигурност щяха да имат нещо сходно.
      Търговският център, до който бяхме стигнали след кратко ходене, беше препълнен с хора, но в секцията за въжета на магазина за домашни потреби нямаше никой. Със сигурност единствените хора, които биха тръгнали за въже в такъв прекрасен ден, биха били търговци, каубои и умиращи момичета.
      Заслушан във веселите гласове на щастливи деца, сравнявах размерите на пироните недалеч от нея, докато тя разговаряше с млад продавач-консултант.
      –Извинете, търся въже, което да може да се използва за самоубийство, но наистина не искам да има външни рани, така че искам да знам какъв тип би бил най-безопасен за такъв повод.
      Ясно чух въпроса, който момичето беше задало. Беше толкова странна. Обърнах се и видях обърканото и ужасено изражение на продавача, което ме накара да се засмея. Съвсем лекичко. Тя бе направила поредната си шега, с която целеше да ме подразни. Нещо, което да е безопасно, въпреки че е за самоубийство – това беше шегата, която си беше направила.
      Двамата с продавача бяхме изумени, но аз се усмихвах. Върнах пироните в контейнерите, без да си правя труда са ги сортирам по големина, след което се приближих до продавача и момичето. Само докато гледах гърба ѝ, вече бях сигурен, че се смее.
      –Съжалявам. Не ѝ остава много време да живее, затова малко се е чалнала.
      Не знаех дали продавачът беше убеден, след като му пуснах моята спасителна лодка, или просто му взехме ума, но той ни остави и се върна към работата си.
      –Ах, точно когато се канех да накарам продавач-консултанта да ми покаже стоката си! И ти идваш и ми пречиш. Възможно ли е да ревнуваш от близките отношения между мен и това младо момче?
      –Ако това наричаш близки отношения, тогава никой не би си помислил да прави темпура с портокали.  
      –Какво имаш предвид?
      –Казах нещо безсмислено, така че моля те, не се задълбавай да мислиш върху него.
      Макар че го казах, защото вярвах, че това ще я подразни, тя избухна в смях – нещо, което не беше необичайно за нея, но този път се смееше по-шумно от обичайното.
      Момичето, чието настроение по някаква причина беше станало още по-добро, бързо грабна едно въже и го купи заедно с една платнена торба, на която имаше много сладка щампа на котка.
      След това излязохме от магазина за домашни потреби, а тя си тананикаше и въртеше около тялото си торбата, в която бе сложила въжето. Не знам, дали го правеше умишлено, но определено привличаше вниманието на хората край нас и със сигурност се питаха какво му е толкова забавното да се пазарува в магазин за стоки тип „Направи си сам“.
      – [Знаещ-Тайната-Съученико]-кун, какво следва?
      –Аз вървя след теб, нямам набелязани цели.
      –Наистина ли? Няма ли някое място, където ти се иска да отидеш?
      –Ако трябва да избирам, предполагам, че бих казал книжарницата.
      –Искаш да си купиш някоя книга?
      –Не. Обичам да ходя в книжарниците дори без цел.
      –Ооо, това е точно като една шведска поговорка.
      –Какво имаш предвид?
      –Казах нещо безсмислено, така че, моля те, не се замисляй много. Ха-ха-ха.
      Изглеждаше в страхотно настроение, а аз просто бях раздразнен. Излъчвайки напълно контрастиращи емоции, тръгнахме към голямата книжарница в същия търговски център. Вътре се отправих към секцията с нова художествена литература, без изобщо да се съобразявам с нея. Тя не ме последва. И когато за първи път от известно време насам ми беше предоставено време за усамотение, му се насладих да разглеждам изданията.
      Възхищавах се на безбройните корици и четях десетките пролози и анотации, а времето минаваше неусетно. Това е усещане, вероятно познато само на онези, които обичат книгите, но не е като всички хора да споделят такава любов към тях.
      Ето защо се почувствах малко виновен, когато проверих часовника си и се огледах за нея из магазина. Тя разглеждаше едно модно списание и се усмихваше. Стори ми се невероятно как успяваше да излъчва щастие, дори докато правеше такова елементарно нещо. Аз не умеех така.  
      Приближих се до нея, но преди да успея да я извикам, тя ме забеляза. Извиних ѝ се най-откровено:
      –Съжалявам, съвсем те забравих.
      –Колко противен начин да се извиниш! Но няма значение, всичко е наред, тъй като през цялото време четох. [Знаещ-Тайната-Съученико]-кун, интересуваш ли се от мода?
      –Не. Мисля, че изобщо не ме интересува какво нося, стига ми да е незабележимо и обикновено.
      –Знаех, че така ще кажеш. Но аз се интересувам. Щом стана студентка, ще се обличам прекрасно! Шегувам се. Понеже скоро ще умра. Е, предполагам, че реалността вътре е по-важна от външния вид, а?
      –Когато хората казват такива неща, че това, което е в човека е по-важно от това, което се вижда, те имат предвид съвсем друго, знаеш го, нали?
      Огледах се наоколо без да задържам погледа си върху нещо конкретно, тъй като реших,  че думите ѝ може да са привлекли вниманието на другите. Но очевидно наоколо нямаше никой, който да проявява и най-малък интерес към скандалните изречени мисли на една гимназистка.
      Никой от нас не си купи нищо от книжарницата. Всъщност не купихме нищо повече. След като излязохме от книжарницата, по нейна прищявка влязохме в един магазин за аксесоари и в друг за очила, които ѝ хванаха окото, но излязохме и от двата магазина, без да вземем каквото и да било. В крайна сметка единствените неща, които си беше купила, бяха въжето и торбата с котето.   
      Уморени от ходенето, по нейно предложение влязохме в кафене към една от популярните вериги. Вътре беше претъпкано, но за щастие успяхме да си намерим места. Докато тя чакаше, аз отидох да поръчам и за двама ни. Тя искаше айс-кафе au lait. Поръчах на касата нейното и моето кафе, сложих ги на поднос и се върнах на масата ни. В случай, че някой се интересува какво правеше, докато ме чакаше: пишеше с химикалка в „Дневника за съжителство със смъртта“.
      – А, благодаря. Колко струва?
      – Няма проблем, все пак ти плати в ресторанта за якинику.
      – Платих, да, но защото исках да платя, така че няма значение. Е, предполагам, че мога да ти позволя да ме почерпиш едно кафе.
      Тя се усмихна и в същото добро настроение мушна сламката в чашата и отпи от кафето. Може би не е нужно да споменавам всяко нещо, което тя правеше щастлива. Мислено се преклоних пред нея за това, че винаги умееше да изглежда позитивно настроена, ентусиазирана за всяко нещо, за това, че щастието се усещаше във всяко движение, което правеше.  
      – Хе-хе, мислиш ли, че изглеждаме като двойка в очите на другите? – попита.
      – Дори и да изглеждаме като двойка, в действителност не сме, така че няма значение.
      – Уау, ти наистина си голям сухар, ха-ха.
      – Ако се замислиш, всяка група, състояща се от двама души от различен пол, може да мине за двойка. Но това е само привидно. Така както никой не може да каже, че скоро ще умреш. Не е важно какво виждат другите, а каква е реалността отвътре. Не го ли каза ти?  
      – Точно каквото се очаква да каже [Знаещият-Тайната-Съученик]-кун, а?
      И понеже се смееше, докато засмукваше от кафето, се чуваше и звукът, който правеха въздушните мехурчета, които излизаха изпод сламката ѝ.
      – Е, кажи ми, имал ли си някога приятелка, [Знаещ-Тайната-Съученико]-кун?
      – Добре, починахме си. Можем да вървим.
      – Но ти дори не си отпил и глътка от кафето си.
      Много ясно, че един и същи трик нямаше да проработи два пъти. Точно когато се канех да се изправя, тя ме хвана за ръката. Исках да спре да впива ноктите си в мен. Може би беше нейното отмъщение за това, че прекъснах темата още в ресторанта за якинику.
      Не исках да си навлека гнева ѝ и тихо седнах на мястото си.
      – И така? Имал ли си?  
      – Кой знае.
      – И като стана дума за това, имам чувството, че не знам нищо за теб.
      –Хм, може и така да е. Наистина не обичам да говоря за себе си.
      – Защо?
      – Защо да си правя труда да говоря за нещо, което не интересува никого.
      – Защо реши, че никой не се интересува?
      – Защото аз не се интересувам от хората. Всички са едни и същи – в края на краищата хората по принцип не се интересуват от никого, освен от себе си.    Разбира се, съществуват и изключения тук-там. Дори аз мога да се заинтересовам от човек като теб, от някого, около който има извънредни обстоятелства. Но защо да си правя труда да занимавам другите с нещо, от което никой нищо не печели.
      Изложих всичко пред нея, начина, по който мислите ми се подреждаха грижливо, сякаш върху работен плот, докато се взирах в шарките на дървото на масата. Моите убеждения бяха събирали прах в самите дълбини на сърцето ми. Разбира се, това беше така, защото нямах никого, с когото да говоря за тези неща.
      –Знаеш ли, аз се интересувам от теб.  
      Но не разбирах какво ми казва. Избърсах праха от вярванията си, но тогава разбутах и спомени, които също бях затворил, и бях изгубен в тях. Накрая отново вдигнах поглед и се сблъсках с гледка, която просто ме шокира. Лицето ѝ беше пълно с живот, но изражението ѝ беше отражение на едно-единствено чувство. Дори аз, който не познавах хората, можех да разбера от един поглед към нея колко силно се опитваше да сдържи гнева си.
      – Какво има? Какъв е проблемът?
      – Казвам, че аз се интересувам от теб. Не бих поканила някого да се забавляваме, ако не се интересувах от него. Така че не ме карай да изглеждам като пълна глупачка.
      Честно казано, не разбирах какво точно се опитваше да каже. Нейната причина да се интересува от мен, както и причината ѝ да се ядоса… не ги разбирах. И още повече – в никакъв случай не я карах да изглежда глупава.
      – От време на време вършиш глупави неща, но не мисля, че си глупачка.
      – Може и така да е, но успя да развалиш доброто ми настроение.
      – Ааа, разбирам... Съжалявам.
      Нищо не разбрах, но все пак се извиних. Това беше единственият и най-ефективен метод за справяне с ядосани хора и честно казано не бих се отказал да го използвам. И наистина, точно както при другите ядосани хора, изражението ѝ започна да се смекчава, макар че бузите ѝ все още да бяха издути.
      – Ако отговориш на въпроса ми, ще ти простя.
      –Дори и да чуеш отговора, едва ли ще ти е забавно.
      –Просто ми кажи. Искам да знам.  
      Без да забележа кога, крайчето на устните ѝ се беше извило нагоре в едва доловима усмивка. Не се срамувах от това, че ме бе убедила да говоря, или от това, че нямах желание да ѝ се противопоставям. Аз бях просто една тръстикова лодка.
      – Все пак не мисля, че ще успея да отговоря на очакванията ти.
      – Това няма значение. И така, твоят отговор?
      – Мисля, че от началното училище нататък нямам никакъв спомен да съм имал приятели.
      –Загуба на паметта?
      –Може би наистина си глупава.
      Запитах се коя е по-малката вероятност – да страдаш от неизлечима болест на нейната възраст или да получиш амнезия. Ако нейното заболяване беше по-рядко срещано, може би имаше някакво логично основание за въпроса ѝ, но силно се съмнявах. Тя сбърчи лице при заявлението ми, че е глупава – беше толкова лесна за разчитане. Реших да ѝ обясня истината.
      – Това означава, че не съм имал никакви приятели. Ето защо, приятелката, за която питаш… разбира се, никога не съм имал такава.
      – Значи никога не си имал приятели? Нито преди, нито сега?
      – Точно така. Не се интересувам от хората, поради което и никой не се интересува от мен. Не мисля, че изпускам нещо кой знае какво.
      – Но не си ли искал някога да имаш приятели?
      – Знам ли. Може и да е забавно да имаш приятел, но вярвам, че светът в един роман е много по-приятно място, отколкото в реалния свят.
      – Значи затова винаги четеш книги.
      – Вероятно. Така че с това приключваме нашия безинтересен разговор за мен. Сега ще попитам само защото етикетът го изисква: как са нещата при теб? Ако си имаш гадже, вместо да прекарваш времето си с мен, не би ли било по-добре да бъдеш с него?
      – Имах, но наскоро се разделихме. – Каза го без грам тъга или съжаление.
      – Защото скоро ще умреш?
      – Не. Не бих могла да кажа истината на гаджето си. Та аз дори не съм казала на приятелите си.
      Тогава защо го беше казала така открито на мен? Не мисля, че ми беше интересно да науча причините ѝ и, както обикновено, не я попитах.
      – При него… – Тук тя сама се прекъсна. – А, ти всъщност го познаваш, тъй като е в нашия клас. Макар че сигурно няма да знаеш кой е, дори и да ти кажа името му. Ха-ха-ха. Той е, хм, човек, с когото е наистина чудесно да си само приятел, но не е добра идея да ти става гадже.
      –Случва се понякога – казах. Не че имаше начин да знам.
      Е, понеже не бях имал никакви приятели, не знаех, че има и такива неща.
      – Да, наистина има такива хора. Ето защо скъсах с него. Щеше да е чудесно, ако боговете бяха сложили етикети на всички ни още от самото начало. Нещо от рода на: „този човек е само за приятелство“ или „този е идеален и за гадже“.  
      – Предполагам, че така би било по-лесно на мен, но изглежда, че за хора като теб сложността на човешките взаимоотношения е това, което ги прави интересни.
      Изказването ми ѝ се стори много смешно и тя се разсмя с пълно гърло.
      – Това звучи точно като нещо, което ти би казал! Да, предполагам, че мога да се съглася с теб, така че си взимам думите за етикетите обратно. Ти наистина ме разбираш.
      Щях да отрека последното, но се спрях. Помислих си, че може и да беше вярно. И тогава ми мина през ума защо може и да беше вярно. Сетих се защо наистина я разбирах:
      –Това трябва да е така, защото сме две противоположности.
      –Противоположности?
      –Да. На теб би ти хрумнало нещо, за което аз никога не бих се сетил. Ти си всичко, което аз не съм.  
      –Каза нещо доста дълбокомислено. Това влиянието на романите, които четеш, ли е?
      –Може би.
      Истината беше, че нямаше никаква необходимост, никаква логика да се свързваме един с друг, защото ние наистина стояхме на два противоположни края.
      Допреди няколко месеца единствените допирни точки между нас бяха две: фактът, че бяхме в един и същи клас и че гръмкият ѝ смях периодично избухваше в ушите ми. Наистина беше толкова шумна, че колкото и да не се интересувах от хората, веднага се сетих за името ѝ, когато я видях в болницата. Фактът, че името ѝ се бе забило някъде в съзнанието ми сигурно също се дължеше на това, че бяхме противоположности.
      Докато отпиваше от кафето си, тя повтаряше с усмихнато и щастливо лице „Хубаво е!“, както и всякакви други нейни усещания, породени от напитката. Аз тихо си пиех кафето, което си беше просто черно.
      – Май наистина сме противоположности, а? Когато по-рано ядохме якинику, ти продължи да ядеш обикновено месо, макар че изглеждаше сякаш ти се иска да опиташ малко повече от дреболийките.  
      – Вкусът им беше по-добър, отколкото бях очаквал, но в крайна сметка нормалното месо за мен е най-вкусно. Да ядеш доброволно вътрешностите на живи същества не изглежда ли като нещо, което би извършил някой дявол? Слагането на тонове захар и мляко в кафето също е нещо, което би направило някое злокобно същество. Защото кафето си е перфектно и без друго.
      – Предпочитанията ти за храна и напитки са съвсем различни от моите.  
      – Не мисля, че става дума само за храната и напитките.
      Останахме в кафенето още час. Нещата, за които говорихме през това време, бяха изключително тривиални. Животът, смъртта, болестите или бъдещето ни… не, не говорехме за тези неща.
      Разговорът ни се въртеше главно около съучениците ни. Всъщност тя говореше за тях, а аз слушах. Опитах се да проявя някакъв интерес, но усилията ѝ да ме заинтригува в общи линии завършиха с провал.
      Не се интересувах от глупавите каши и драми на съучениците ни и от любовните им истории и нямах намерение тепърва да почвам. Историите, които знаех от романите, бяха далеч по-вълнуващи.
      Сигурно бе забелязала, че се проваля в опита си да ме заинтригува, защото аз не бях човек, който умее да прикрива отегчението си. Въпреки това проявявах известен малък интерес към израженията, които минаваха по лицето на това момиче, което говореше сякаш с всичките сили в тялото си. Самият факт, че се опитваше да ме накара да слушам, беше ново усещане. Ако бях на нейно място, нямаше да си губя времето и да пилея усилията си.
      Беше време да тръгваме към дома, когато между двама ни се настани странно настроение. Не зная дали беше заради нея или заради мен, но тогава най-сетне я попитах онова, което ме интересуваше:
      – Между другото, какво ще правиш с въжето? Няма да се самоубиваш, нали? Каза, че си го купила за някаква пакост?
      – Ще е някаква пакост, но едва ли ще мога да видя ефекта, така че ти трябва да станеш свидетел на резултата вместо мен. Виж, мисля да намекна за въжето в „Дневника за съжителство със смъртта“ и тогава хората, които разберат за въжето, ще си помислят напълно погрешно, че съм била притисната до безизходица до такава степен, че съм искала да се самоубия. За такава пакост става дума.
      – Колко безвкусно.
      – Няма страшно, няма страшно. После ще добавя, че всъщност е лъжа. По-добре е да вдигнеш хората, след като са паднали, нали?
      – Не мисля, че това ще направи някого по-щастлив, но може би е по-добре от нищо – казах, без да се задълбочавам повече.  
      Бях раздразнен, но в същото време намирах начина ѝ на мислене, който напълно очаквано се разминаваше с моя, за забавен. Ако бях на нейно място, нямаше да се притеснявам от такива неща като реакциите на хората след смъртта ми.
      От кафенето тръгнахме към гарата, като по чудо успяхме да се качим на влака въпреки огромната тълпа. Поговорихме малко и стигнахме до нашия квартал.
      Тъй като и двамата бяхме пристигнали до гарата с колелетата си, отидохме до безплатния паркинг за велосипеди, за да си ги вземем, и след като повървяхме пеша близо до училището ни, си помахахме за довиждане. Тя каза:
      – Ще говорим утре.
      Тъй като на другия ден нямаше никакви дейности на библиотечния комитет, вероятно нямаше да говоря с нея, но все пак отговорих с едно „да“.
      Пътят, по който се прибирах с колелото, си беше обичайният. И тогава се запитах колко ли пъти още ще мога да мина по него.
      Беше странно. До вчера страхът, че безспорно един ден ще умра и ще изчезна, смущаваше сърцето ми и го стягаше, но сега това чувство някак се бе успокоило. Може би защото момичето, с което прекарах деня днес, изглеждаше така далеч от смъртта. И благодарение на нея усещането ми за неминуемата реалност, че един ден ще умра, се беше притъпило.
      В този ден започнах мъничко да се съмнявам, че тя наистина ще умре.
      Прибрах се вкъщи, четох книга, изядох вечерята, която майка ми беше приготвила, изкъпах се, пих ечемичен чай в кухнята, поздравих баща си с „Добре дошъл у дома“ и докато се връщах към стаята си с идеята да продължа да чета, получих съобщение на мобилния си телефон.
      По принцип не използвах функцията за изпращане на съобщения, така че известието за ново съобщение ми се стори много странно. Отворих капачето на телефона и видях, че е от нея. Сега, когато се замислих, си спомних, че чрез мрежата за контакти на всички в библиотечния комитет, бях разменил имейл адреса[6] си и с нея.
      Легнах на леглото си и отворих съобщението ѝ. Съдържанието му беше следното:
      Помислих си, че няма да е зле да ти пиша. Получи ли го? Благодаря ти, че прекара деня с мен! [емотикон за мир] Толкова много се забавлявах! [усмихнато личице] Ще бъда много щастлива, ако отново излезем заедно [усмихнато личице]. Нека продължим да се разбираме, докато умра! Е, лека нощ! [усмихнато лице] До утре!
      Първото нещо, което ми хрумна, беше, че бях забравил да ѝ върна парите за храната. Беше невъзможно да го направя утре и за да не забравя, си записах в бележника на телефона. Имах намерение да отговоря простичко, но препрочетох съобщението.
      Да се разбираме, а?
      Обикновено щях да продължа да гледам „докато умра“ – нейната вечна шега, но повече ме интересуваше частта, която идваше преди това.
      Значи… се разбирахме?
      Опитах се да преиграя целия днешен ден и си помислих, че вероятно наистина е така.
      Канех се да ѝ изпратя съобщение, в което да ѝ кажа всичко, което мислех и което най-неочаквано ми дойде наум, но се спрях. Имах чувството, че щеше да се разочарова, ако ѝ го кажех ей така. Едва ли очакваше от мен точно това. И нещо ме подразни в спонтанното ми решение да ѝ призная, че днес аз също се бях забавлявал. Малко.
      Всичко онова, което бях заключил в дълбините на сърцето си, го изпратих в съобщение, събрано само в думите „Ще се видим утре.“
      Легнал на леглото си, разгърнах книгата. Момичето, което беше на отсрещната страна на телефона… Какво ли правеше?


[1] Сакура – названието на японските вишневи цветове. Бел. пр.
[2] Месо, изпечено на грил, вграден в масата. Бел. пр.
[3] От японски: „добър апетит“; „благодаря за храната“. Бел. пр.
[4] Утроба от прасе и също и име на популярна японска група. Бел. пр.
[5] Название за улнарния нерв. Бел. пр.
[6] Телефоните в Япония са програмирани така, че изпращането на съобщения да е възможно ако се знае имейл адреса на получателя. Бел. пр.
Peppermill
Gergana Decheva
+359 88 261 4385
+359 88 337 9697
peppermillbooks@gmail.com

Назад към съдържанието