Балетните обувки - Глава 1 - Пепърмил Букс

Peppermill Books
Към съдържанието
Балетните обувки
BOOKS
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2022
Език: Български
Страници: 222

Ноел Стредфийлд - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Мариян Петров - редактор
В наличност
13.60 лвс ДДС 16.00 лв
Добави
"Балетните обувки"
Ноел Стретфийлд

Глава 1
ГЛАВА  I
Чичо Матю и неговите вкаменелости
 
 
Сестрите Фосил[1] живееха на „Кромуел Роуд“, в онзи край на улицата, който е най-отдалечен от „Бромптън Роуд“, но в същото време достатъчно близо, за да може човек в дъждовен ден да отиде и да разгледа къщите за кукли в музея „Виктория и Албърт“, а ако не вали, а е само влажно, се очаква, че човек ще прояви благоразумие да „спести някое пени и да походи пеша“.
 
Спестяването на „някое пени“ и ходенето пеша беше огромна част от живота им.
 
– Гъм със сигурност е обичал да се вози с такси. Едва ли му е минавало през ума да върви пеша, когато е купил къща в най-далечния край на най-дългата улица в Лондон – би казала Паулин, най-голямата.
 
– Предполагам – би възразила Петрова, втората, – че е имал собствена кола и никога не е наемал никого да го вози.
 
„Гъм“ беше най-бързият начин да се каже „пра-чичо Матю“[2], който беше, така да се каже, легендарна фигура за децата, тъй като беше тръгнал на пътешествие, от което все още не се бе върнал. Това се бе случило във време, когато и трите са били прекалено малки, за да имат някакви ясни спомени от онези събития. Въпреки това той имаше изключително важна роля в живота им. Веднъж Паулин каза:
 
– Той е като щъркела в приказката. Да кажем, че е направил точно това – донесъл ни е в човката си.
 
От този момент нататък в къщата на Фосил, особено в детската стая, думата „щъркели“ бе забравена и заменена с думата „Гъмчета“.
 
Гъм беше много важен човек. Беше успял да събере някои от най-забележителните  вкаменелости в света и въпреки че много хора вероятно ще си помислят, че вкаменелостите едва ли са най-интересните неща за колекциониране, има други, които ги намират за особено привлекателни, като всяка една рядка колекция. Примерно от марки.
 
Когато Гъм събра известно количество вкаменелости, съвсем естествено възникна въпросът къде да ги съхранява, и ето как се стигна до закупуването на къщата на „Кромуел Роуд“. Къщата имаше големи стаи, беше на около шест етажа, като броим и мазето, и на всеки етаж и почти във всяка стая съхраняваше своите фосили.
 
Разбира се, такава къща се нуждаеше от някого, който да се грижи за нея, и той намери точния човек. Гъм имаше един племенник, който за жалост почина, като остави сама вдовица и малко момиче. Какво по-подходящо от това да покани вдовицата и детето ѝ, Силвия, и Нана, нейната бавачка, да живеят в къщата и да се грижат за нея, вместо той да се ангажира с това? Десет години по-късно овдовялата съпруга на племенника му почина, но по онова време неговата пра-племенница Силвия беше вече на шестнадесет, така че тя, с помощта на Нана, зае мястото на майка си и правеше точно това, което бе правила майка ѝ – грижеше се за къщата и вкаменелостите, с една дума, всичко трябваше да бъде наред. Понякога, когато къщата ставаше претъпкана от вкаменелости, Нана казваше:
 
– А сега, скъпа госпожице Силвия, трябва да кажеш на чичо си да не носи повече нито една вкаменелост, докато поне няколко не изхвърчат през вратата.
 
Силвия мразеше да си го признава, но тя уважаваше Нана и се страхуваше от нея толкова много, за да е в състояние да вземе различно решение. Резултатът от думите ѝ относно вкаменелостите и изкопаемите беше потресаващ. Първо Гъм казваше, че вкаменелостите ще напуснат къщата само през трупа му. След това, когато се успокоеше малко и разбираше, че някои наистина трябва да заминат, въпреки че тялото му беше всичко друго, но не и труп, той събираше няколко малки и откровено казано, лоши екземпляра и ги раздаваше. После, в следващите ден или два, той обикаляше неспокойно из къщата под суровия поглед на Нана и изпълнените със съжаление и тъга очи на Силвия, а след това във вестник „Таймс“ внезапно се появяваше съобщение, че професор Матю Браун е направил още едно щедро дарение от фосили на музея. Това означаваше, че в къщата щяха да дойдат мъже с огромни кутии и щяха да вземат някои от най-важните (което често означаваше и най-големите) вкаменелости.
 
Едва тогава Нана се успокояваше и с въздишка на задоволство се залавяше да почисти онези места, където бяха стояли вкаменелостите, а Силвия щеше да утешава Гъм, като слушаше неговите планове и описанията на местата, където щеше да търси нови.
 
И точно докато търсеше нови изкопаеми, се случи злополуката, която завинаги сложи край на търсенето на вкаменелости. Гъм се бил изкачил на някаква висока планина в търсене на един особено важен екземпляр, подхлъзнал се и паднал от няколкостотин фута, и смазал крака си толкова лошо, че впоследствие трябваше да го отрежат.
 
Бихте си помислили, че човек, който не живее за нищо друго, освен да търси изкопаеми, би решил, че нищо друго не му остава, че няма за какво повече да живее, щом не можеше да тръгне да се катери и да търси нови. Но Гъм не беше такъв човек.
 
– Пътувал съм много по суша, скъпа моя – каза той на Силвия, – но много малко по море. Сега наистина ще видя света. И може би ще намеря нещо интересно, нещо, което да донеса тук.
 
– Няма нужда да правите това, сър – намеси се твърдо Нана. – И без друго къщата е претъпкана. Не искаме много слонове, издялани от дърво, и разни такива неща да пълнят още повече мястото.
 
– Слонове от дърво! – Гъм хвърли презрителен поглед към Нана. – Светът е пълен с чудеса и прелести, жено, и мога да донеса у дома всяко едно от тях, а ти ми говориш за слонове от дърво!
 
Но Нана продължи да упорства, не искаше да отстъпи от позицията си:
 
– Добре, сър. Несъмнено аз съм безкрайно щастлива, че ще имате възможност да видите тези прелести, както ги наричате, но Вие ги оставяте да седят тук. Не искаме нищо повече в тази къща.
 
Всъщност чудото, което Гъм донесе у дома, беше Паулин. Корабът, на който Гъм пътувал, се блъснал в айсберг и всички пътници трябвало да се качат в спасителните лодки. През нощта една от лодките се напълнила с вода и пътниците изпопадали в морето. Лодката на Гъм се притекла на помощ, но когато стигнали до обърналата се лодка, всички се били удавили, освен едно бебе, което лежало и гукало щастливо върху един спасителен пояс.
 
Гъм прибрал бебето. Било момиченце. Увил го в палтото си и когато най-накрая били спасени от един товарен кораб, който ги върнал в Англия, всички се опитали да разберат на кого е детето и очаквали да се появи някой настойник. И ето там бил проблемът – никой не знаел чие е бебето. На борда имало други бебета, но три били изчезнали. Всички казвали, че детето трябва да отиде в сиропиталище за момичета, но Гъм се запънал като магаре на мост. Нещата, които Гъм намираше, винаги отиваха само на едно място – в къщата на „Кромуел Роуд“. Гъм толкова много искал да занесе подарък на племенницата си Силвия. И наистина какъв по-добър подарък от това?
 
Докато оформяли документите за осиновяване, Гъм едва седял на едно място и на няколко пъти си изпуснал нервите. След това поставил бебето в извивката на лявата си ръка, взел стария си сак в дясната за равновесие заради изкуствения му крак, вървял пеша до железопътната гара и се прибрал в Лондон на „Кромуел Роуд“.
 
Времето наистина означаваше твърде малко за Гъм и никога не му минаваше през ума, че другите хора може и да не го очакват, когато се появи като гръм от ясно небе,  без да се обади, без да пусне картичка или писмо, с които да предупреди, че се прибира, след като е отсъствал месеци наред. Този път той отвори входната врата на дома си, пусна сака си на пода и се огледа за подходящо място, където да сложи бебето. Възможностите бяха само две: масата в антрето или стойката за чадъри. Тогава той извика Силвия с доста ядосан тон:
 
– Здравей, Силвия! Милостиви Боже! Държа една глутница жени в тази къща и нито една не е на разположение, когато имаш нужда от помощ.
 
Нана и Силвия бяха горе и крояха нови чаршафи. Нана спря да работи, иглата ѝ бавно се издигна сякаш беше магическа пръчка, с която Нана можеше да заповяда на хора и предмети да спрат да издават звуци.
 
– Слушай! Това не е ли гласът на професора?
 
Силвия наостри уши и след миг вече тичаше по стълбите, а Нана я следваше запъхтяна.
 
– Скъпи Гъм, защо не ме уведоми, че се прибираш?
 
Чичо ѝ Матю я целуна.
 
– Защо да давам пари за цяла марка? Виж! – Тук той бутна бебето в ръцете ѝ. – Донесох ти подарък.
 
Силвия внимателно разви шала на вързопчето, което чичо ѝ ѝ подаде, след което погледна към Нана и прошепна изненадано, но също и с радост:
 
– Бебе!
 
– Бебе! – Нана почти прелетя през последните две стъпала и грабна детето от ръцете на Силвия. После се обърна и застана като скала пред Гъм. – Наистина? Сър? Наистина ли това носите у дома? Не знам какво възнамерявате да носите в къщата в бъдеще! Кой според Вас има време да се грижи за бебе?
 
– Мислех, че всички жени обичат бебета –  започна да протестира Гъм.
 
– Тук можем да поспорим. – Нана беше почервеняла от ярост. – Ако госпожица Силвия има поне малко разум, няма да го прие…
 
Тук тя млъкна, защото бебето най-неочаквано започна да гука. Звуците му я накараха да го погледне за първи път. Лицето на Нана се промени, сякаш се топеше, и тя започна да издава онези странни звуци, каквито всички жени издават, щом видят бебе. Тогава Нана погледна Силвия с неописуемо настървение и попита:
 
– Кои ще са детските ми стаи?
 
След като Нана дойде на себе си, разбира се, веднага уреди съдбата на бебето. Взе си старите детски стаи в горната част на къщата, където бе расла Силвия, и след това Нана стана робиня на бебето. Силвия обичаше да прави неща за детето и да помага на Нана, когато ѝ беше позволено (а това не се случваше често), тъй като Нана вярваше, че „това са моите детски стаи и те остават само за мен и бебето“.  
 
Готвачката, която всички наричаха Кук, и домакинката и чистачката гледаха на бебето с огромна доза романтика.
 
– Възможно е детето да е от всякакъв произход. Дори може да е на някои кралски особи. Представи си, спасено от безмилостните вълни на морето – говореше Кук по време на обяда на персонала и другите двете дами от прислугата въздъхваха и се съгласяваха с нея.
 
Имаше проблеми и с избора на име. Силвия избра името, като каза, че Свети Павел е бил спасен от морето, така че за нея Паулин беше подходящо име. Гъм настояваше да я кръсти на една от любимите си вкаменелости, но Нана категорично отказваше да позволи такова нещо.
 
– Сър, бебетата под мой надзор – каза тя твърдо – никога не са имали чуждестранни или пък някакви странни имена и не възнамерявам тази практика тепърва да започва. Госпожица Силвия е избрала Паулин и това е хубаво и логично име на истински светец, и няма да се използва друго име! Простете ми, че говоря така прямо, сър.
 
Година по-късно Гъм донесе на Силвия второ бебе. Този път по време на пътуванията му кракът започнал да му създава големи проблеми. Бил свален на сушата и настанен в болница. Там той се сприятелил с един руснак, опърпан, нещастен и депресиран човек. Все пак този човек оставяше впечатлението, че не винаги е бил опърпан и депресиран, че някога е носил облекло във весели цветове и се е люшкал в шейната си с пеещи звънчета, и се е смял от сърце, когато шейната му е порела снега през села и пътища, покрай които са били наредени редици поклонили се в негова чест селяни.
 
Този човек беше напуснал Русия по време на революцията и той и съпругата му се бяха опитали да научат занаят, за да изкарват прехраната си. Така и не успели да свикнат да живеят по този начин и някак не били добри работници. Съпругата се разболяла и починала, оставяйки малко бебе. Когато стана ясно, че и мъжът ѝ, Борис, е на път да почине, сестрите в болницата били крайно притеснени и загрижени.
 
– Какво ще правим? – вайкали се те. – Защото в детското отделение е и малкото му бебе!
 
– Не се притеснявайте и не тъгувайте – отвърнал безгрижно Гъм. – Имаме едно осиновено бебе вкъщи. Сега ще имаме още едно.
 
Силвия кръсти това бебе със собственото име Петрова (без да знаят, че това е фамилно име), тъй като трябваше да има руско име и Петрова звучеше малко като Петър, а и Нана смяташе, че ако едното дете е наречено на апостол, и другото трябва да е така.
 
Този път Нана дори не отвори уста, че няма да вземе бебето. Имаше си детски стаи и Паулин беше там.
 
– За Паулин ще е много е хубаво да има компания – каза тя. После погледна Петрова, която беше с по-тъмна кожа, бледа до жълтеникаво, много по-различна от Паулин, която имаше златиста коса и розово-бяла кожа. – Да се ​​надяваме, че тази ще е умна, защото вече знаем, коя ще е Мис Грозничка в моята детска стая.
 
Въпреки че Нана беше видимо доволна да приеме Петрова, тя се обърна към Гъм с ясен и категоричен тон:
 
– Сър, преди да тръгнете отново, добре запомнете, че тази къща не е детска градина. Две бебета в детската стая е правилно и разумно и това е нормата за най-добрите домове, а и такива са очакванията на обществото. Но две са достатъчни. Донесете ли още едно, ще напусна, и тогава ще ви видя какво ще правите Вие и госпожица Силвия, при положение, че знаете за бебетата толкова, колкото знаете за кокошките?
 
Може би от страх от реакцията на Нана и от това какво би могла да каже или стори, Гъм не донесе лично третото и последно бебе. Той изпрати момиченцето по областния пратеник. В кошница. При момиченцето той бе сложил чифт балетни обувки и писмо. В писмото се казваше:
 
 
„Скъпа моя племеннице,
 
Ето още един фосил, който бих желал да добавя към тези в моята детска стая. Това е малката дъщеря на танцьорка. Бащата току-що почина, а горката млада майка няма време и пари за бебета, затова казах, че ще я взема. Единственото, което майката имаше да даде на детето си, беше този чифт малки балетни обувки. Съжалявам, че не доведох детето лично, но днес случайно се видях с един приятел, който има яхта и с нея ходи по разни странни острови. Присъединявам се към него и предвиждам, че ще отсъствам няколко години. Уредих банката да се грижи за парите ви през следващите пет години, но със сигурност ще се прибера преди това.
 
С много обич
 
Чичо Матю.
 
ПП: Името ѝ е Поузи[3]. Доста неприятно, но това е истината.“
 
 
Внезапното пристигане на малката Поузи предизвика смут в детската стая. Нана беше тази, която прие кошницата от служителя, и когато Силвия се прибра и се качи да види бебето, тя го видя сгърчено и с доста порозовяло лице, сложено да лежи по корем върху памучната престилка, покриваща коляното на Нана. Нана държеше огромна кутия с бебешка пудра. Когато Силвия влезе, тя вдигна поглед и каза:
 
– Това е твърде много, това е… прекалено – каза строго тя. Тя разтърси кутията с естествена пудра и започна да я изсипва върху кожата на детето.  
 
Силвия гледаше виновно и изплашено.
 
– Напълно съм съгласна, Нана. Но какво да правим? Детето е вече тук.
 
Нана погледна Поузи с гневни очи.
 
– Не е правилно. Погледни ни само! Паулин става на четири, а Петрова е вече на шестнайсет месеца, а той пуска тази малка муха посред нощ. Ей така! Две са достатъчни, винаги съм казвала. Обясних на професора. Как по-ясно да му се каже? Коя е тя? Ето, това е другото, което искам да знам – коя е тя!?  
 
– Ами… името ѝ е Поузи, а майка ѝ е танцьорка.
 
– Поузи! Другите две имат такива прекрасни имена на светци, а това е такова глупаво име. – Нана изсумтя с отвращение и след това веднага си помисли, че бебето може да се е почувствало наранено от думите ѝ, така че добави: – Горкото ми агънце.
 
– Точно така, права си – Силвия се обърна и тръгна към вратата. – Разбирам как се чувстваш, и ще взема нужните мерки, за да я вземат в сиропиталище…
 
– Сиропиталище! – Очите на Нана без преувеличение бълваха огън и жупел. Тя придърпа мъничката камизолка върху смирената малка главичка на Поузи. – Кой мисли за сиропиталища? Професорът я е взел и тя остава тук. Но това е последно! Повече не! Това е окончателната ми дума.
 
– Е, не вярвам да има повече поне през следващите пет години, защото той замина – каза Силвия с плаха надежда. – Пише, че ще пътува и няма да бъде тук известно време, може би пет години.
 
– По-добре да бяха десет – каза Нана и целуна Поузи. – Това ще ни даде възможност да си отдъхнем.
 
Около четири месеца по-късно в къщата на „Кромуел Роуд“ пристигна кутия, адресирана до „Малките фосили“.
 
Вътре имаше три огърлици: една – тюркоазена с надпис „Паулин“; другата беше малка и представляваше низ от перли, и имаше надпис „Петрова“; и последната беше огърлица от корали за Поузи.
 
– Е – каза Нана, закопчавайки огърлиците около шийките на децата, – убедена съм, че след този колет няма да имаме никаква вест от него в близко бъдеще.
 
Оказа се напълно права.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 
   
 
[1] Фосил (англ.) – вкаменелост, изкопаемо. Б. пр.
 
 
 
[2] Пра-чичо Матю (англ.) – от Grand-Uncle Mathew (прачичо Матю). Б. пр.
 
 
 
[3] Поузи (англ.) – китка цветя. Б. пр.
 
 
Peppermill
Gergana Decheva
+359 88 261 4385
+359 88 337 9697
peppermillbooks@gmail.com

Назад към съдържанието