По-странни времена

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2022
Език: Български
Страници: 400

С.К.Макдонъл - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

17.85 лвс ДДС 21.00 лв

"По-странни времена" - С.К.Макдонъл

Не зная откъде да започна това резюме. Може би с това, че не мога да кажа нищо за историята, за да не разваля изненадите. Да, ще започна с изненадите.

„По-странни времена“ на С.К. Макдонъл е като Дядо Коледа, но ако е с махмурлук и в не особено добро настроение, поради което пуска изненадите както свари и когато му скимне. И те гърмят като бомби пълни с хелий. Следователно, смехът излиза малко по-различен, но все така освобождаващ.

Концепцията: всички „нормални“ вестници лъжат, защото се управляват от могъщи сили. На хората м е писнало да четат диктувани лъжи и затова много ще предпочетат вестник, на чиято заглавна страница пише „Триглаво пиле предвижда края на света“. И не защото вярват, а защото е забавно, глупаво, смешно и защото някой някъде на този свят има такова пиле (или си мисли, че има такова пиле) и то му говори (или си мисли, че му говори). Има ли история? Да. Казваме ли, че е вярна – не. Един регистър на странното и необичайното, този (поради липса на по-добра дума) вестник е в центъра на тази шантава история, която се задвижва с турбини смях, остроумие, невероятни обрати и абсолютно незабравими герои, които просто обикваш, защото техните слабости (и тук-там качества) са така човешки. Оглавяван от ирландец, алкохолик (няма да казвам причините) с изумителен ум, този вестник е там защото… хм... трябва да е там (не мога да кажа защо). Целият редакторски колектив е съставен от хора със съмнително минало, но които се опитват да „преоткрият“ себе си. Те са там защото… ех, пак не мога да кажа. И когато с всеки ред си или усмихнат, или озъбен, или с треперещи ръце разгръщаш напред да видиш какво става, не е никак чудно, че приемаш съвсем нормално кацналата на бюрото тоалетна, прибрана от една кръчма от село в Шотландия, която след като се закани да те убие по особено жесток начин, ти диктува готварски рецепти (много вкусно ставало, казват).

Освен брилянтен образец на комедийното, „По-странни времена“ е книга, която е полята с обилни дози мистерия и фентъзи, но понеже всичко се случва през 2021 година в Манчестър, подходящият термин е „комедийно ърбан фентъзи“. Препратките на критиците към Пратчет са напълно основателни, само че няма чак толкова имена и не е нужна карта.

Криминалният елемент: о, да, има убийства, дори някои журналисти, които обичат да разтягат локуми, биха ги нарекли „серии от убийства“, но няма страшно, няма зверства. Има магии, буквално, но пак няма страшно, защото магията е принудена да се изправи пред една журналистика от старата школа, дори да е набутана в този „бастион на некадърността“ в „този парцал, който ние умилително наричаме вестник“, а именно в „По-странни времена“, удобно разположил офиса си в запусната църква.

Романтика? Няма как да кажа, но не е водещата тема. Има разбити сърца, които някои поливат с алкохол, други с бензин и стоят над тях със запалена клечка кибрит.

Стилът на Макдонъл (да, да, така се пише и горкият цял живот гледа името си написано грешно) е смесица от хумор и привързаност към мистичното и абсурдното, както и към човека такъв, какъвто е – със силните си качества, със странностите си, слабостите си, мистериите около взетите решения, страховете, комплексите си, и всичко, което идва с човешката природа. За добро или зло. Или и за двете.

Макдонъл не абослютизира доброто и злото. Понякога доброто се заражда от много сторено зло, понякога става обратното. В романа има и добро, и зло, и смесено, и „Не знам какво правя, но все пак ще го направя. Важното е да изглеждам уверен и спокоен, докато крача напред без да знам какво правя и накъде отивам.“

„По-странни времена“ осмива няколко големи „нормални“ вестника в Обединеното кралство и открито ги обвинява в лъжа, манипулация и мързел. Комичното е, че всички те са се изказали за книгата с изумително ласкателни думи, дор суперлативи, които ви съветвам да прочетете след като изчетете книгата. Друг съвет: ако нещо не разбирате в началото на някоя глава, то става ясно няколко реда по-надолу – бъдете търпеливи, изчакайте събитията да се развиват. Не си създавайте едно или друго впечатление за никого, защото нищо не е така, както изглежда. Или (да се изразя буквално с думите на един от преминаващите леко откачени герои) „Намиг, намиг!“ (защото не можел да намигва и се чувствал длъжен да намигне). Иска ми се да видите огромната му усмивка, докато пиша това, но не можете, затова… Усмив, усмив. Хах.

Предупреждение от мен, от С.К. Макдонъл и от всички автори по света: за бога, братя, не отваряйте на последната страница. Последното изречение е най-големият плот-туист, на който съм попадала в целия си опит като преводач и читател. И после… е, после човек не знае какво да прави с живота си, докато не излезе втората част.

Съвет: непременно прочетете обръщението от Макдонъл, както и страниците с благодарностите. Аз се смях със сълзи. Позволете си го и вие.

Не, „По-странни времена“ няма онзи глупав хумор, онова lol/ rofl. Това е хумор, който веки би разбрал, но може би истинският любител би оценил. Абсурдното и шантавото би се харесало на хора от всяка възраст, които не се страхуват да излязат от зоната си на комфорт, които искат да живеят пълноценно сега, които не се страхуват от мистерията. Уверена съм, че всеки ще намери себе си, или поне някои от недостатъците си, сред тази пасмина, наречена редакционна колегия, както и сред всички онези герои – зли, мрачни, дори злокобни (по един смехотворен начин), които правят историята възможна.

Приятно четене и почнете в петък вечер, за да имате време до неделя, че няма оставяне тази книга. Не го казвам само аз, но и един от осмените в книгата „сериозни“ вестници.