Гробът на светулките - Пепърмил Букс

Peppermill Books
Към съдържанието
„ Гробът на светулките “
Истории от военни времена
Акиюки Носака

За автора и за забравените уроци на историята
 
 
„Все още не мога да изляза от опожарените развалини“ Акиюки Носака, 2014 година.
 
Акиюки Носака е японки писател, публицист, музикант, и политик. Роден е пред 1930 година и преживява унищожаването с напалмови бомби на родния му град Кобе, по време на което са убити майка му и баща му. Сестричката му загива скоро след това от глад. Тези въздействащи истории, разказни като приказки, са почти изцяло автобиографични и вдъхновени от преживяното преди капитулацията на Япония на петнадесети август 1945 година. Носака е бил едва на петнадесет години.
Приказки от военни времена . Гробът на светулките
Японска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2022
Език: Български
Страници: 185

Акиюки Носака - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Мариян Петров - редактор
Гергана Дечева - преводач
В наличност
14.40 лвс ДДС 18.00 лв
Добави
„Гробът на светулките – приказки от военни времена“ е вдъхновена от спомените на Носака. Съдбите на героите са най-искрената молба за мир, но и укор, разочарование от политиците, които тръгват на война и жертват милиони невинни животи, уловени в хаоса на събитията. Невинните, малки и големи, войниците от едната и от другата страна на фронтовата линия, те всички са жертва на жестокостта, безразсъдството и алчността на малцината. Нито една друга книга не заклеймява войната така, както „Гробът на светулките – приказки от военни времена“.
 
Носака не застава на ничия страна. Той вини всички, които се изправят с оръжие срещу друго същество, било то човек или животно, вини манипулаторите, заклеймява лъжите в думите на политиците.
 
Япония е била изравнена със земята и невинните хора плащат данъка вместо своите управници. „Много гладни хора се появяват в тези разкази. Вероятно е имало и заоблени, но те не се виждаха сред обикновеното население.“ Цялото безсмислие е изобличено по един не толкова шокиращ начин, а по-скоро с цялата болка, която младият Носака преживява със семейството си, а след това и без него, както милиони други в Япония и по света по това време.
 
Самотен кит, който брани с живота си своята любима от торпедата в океана.
 
Майка, която спасява детето си от пламналите край тях дървета със сълзите си. Вълчица, която намира и се грижи за изоставено човешко дете.
 
Човек, който жертва себе си, за да спаси обречения на смърт слон от зоологическата
 
градина.
 
Деца, които правят балони-бомби.
 
Момчета под осемнадесет години, изпратени на камикадзе мисии.
 
Американски военнопленник, който  намира топлинка в компанията на японско момиченце останало само след бомбардировките…
 
Историите могат да разбият сърцето на читателя, но греят с една постоянна светлинка – надеждата, че любовта във всички нейни измерения, е дала покой на милиони самотни и отчаяни души. И молбата – не забравяйте историята, за да не я повторите. Научете се от нея.
 
Разказите на Носака започват да излизат в списания, а през 1967 година са събрани и издадени като сборник. Те са и основата, на която е създаден един от най-силните анимирани филми за всички времена „Гробът на светулките“, който е и на десет място сред петдесетте най-велики филми за войната в класацията на „Тайм Аут“. Носака печели престижната награда „Наоки“ през 1967 година и дори след прекаран сърдечен удар през 2003 година, продължава да пише до смъртта си през 2015 година.
 
През декември 2021 година, при отбелязването на годишнината от смъртта на Носака, съпругата му съобщи изключително щастливата за нея новина, че разказите на съпруга й ще достигнат и до българския читател, отдавайки цялото си уважение към българския народ и четящите хора.
 
Дано това изумително преживяване отвори сърцата за любов и разбирателство, за красотата на света, която присъства в разказите като опияняващ носталгичен аромат, като ослепителни, пронизващи сърцето цветове.
 
Гергана Дечева

СТАРАТА ВЪЛЧИЦА И МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ
Петнадесети август 1945 година
В Манджурия, сега североизточен Китай, една голяма вълчица и едно момиченце, едва на четири години, се криеха в едно поле с едро просо.   
Вълчицата беше едра, но стара, и цели парчета от козината ѝ бяха изпопадали, и под тях зееше оголена кожа. Повечето от зъбите ѝ липсваха.
Малкото момиченце беше облечено в бяла блуза и червени широки панталони. В ръката си здраво стискаше кошничка.
Криеха се тук от цели два дни. Земята се тресеше от безкрайната редица танкове, пътуващи на юг, а пукотът от стрелбата се врязваше в ушите от всички посоки. Преди много години старата вълчица бе успяла да избяга от хора с пушки и никога след това не успя да забрави миризмата на барута.
Вълчицата ясно осъзнаваше, че времето на собствената ѝ смърт наближава. Очите ѝ, които навремето бяха виждали далеч, далеч дори през нощта, сега бяха премрежени, сякаш покрити с вечна мъгла, а ушите ѝ, които преди чуваха гласовете на хората в селото в съседната долина, сега бяха доста оглушали, така че единственото, на което можеше да разчита тези дни, бе обонянието ѝ.
Допреди две години тя беше начело на глутница от петдесет и два вълка, малки и големи, които бе родила и отгледала, но тогава започна да усеща тежестта на годините и бе отстъпила позицията си на по-млад вълк. Когато разбра, че краят ѝ наближава, тя се отдели от тях и тръгна да търси място, където да умре на спокойствие.
Докато беше с глутницата, не ѝ се налагаше да търси храна сама, понеже младите ѝ носеха и ѝ предлагаха най-вкусното месо. Освен това се сменяха да я пазят през деня и през нощта и ето защо не се налагаше да е нащрек през цялото време и при всеки един звук.
Сега обаче до нея нямаше никой и трябваше да се грижи за всичко напълно сама. Понеже беше с опънати нерви през цялото време, физическите ѝ сили бързо намаляваха. Сякаш се стопяваха.
Макар и да беше стара, тя бе запазила своето достойнство. Щеше да е по-добре да легне на железопътната линия, която вървеше от север на юг, и да се остави да я прегазят, отколкото да се остави да я изядат дивите кучета и котки. Така си мислеше вълчицата и пак се изправяше с малкото ѝ останали сили, напрягаше невиждащите си очи до последно с надеждата бързо да намери тихо място, където да не бъде обезпокоявана от птици и червеи. Това единствено нейно желание ѝ даваше сила да продължи да върви нестабилно напред.  
Но преди десетина дни край нея започна голяма какафония. Японците бяха започнали да се придвижват на юг, огромни маси от хора, а самолети с обозначения, каквито не бе виждала досега, започнаха да летят над нея от всички посоки.
Вълчицата искаше само да намери местенце да умре възможно по-скоро, и не бе притеснена от случващото се наоколо. Въпреки това ужасният шум ставаше все по-непоносим, а човешките гласове – оглушителни. Ето защо тя не можеше да продължи да търси спокойно място, а бе принудена да се крие в гората през целия ден и да чака да падне нощта, за да продължи напред.
При залез на петия ден, когато вълчицата излезе от гората, попадна на голяма група японци, които се движеха бързо и в паника. Тя се прокле, че не бе внимавала повече, и се о назад при мисълта, че хората могат да насочат пушките си към нея. Но те като че изобщо не я забелязваха, улисани в техните си караници. Говореха толкова високо, пискливите им гласове се извисяваха и възрастните напълно пренебрегваха плача на децата, които влачеха със себе си. И карайки се, и крещейки, те продължаваха да вървят напред.
Вълчицата винаги бе предупреждавала по-младите от глутницата, че японците на групи са предимно войници, повечето от които умееха да се прицелват добре, и им казваше никога да не се доближават до тях.
Но хората в тази група изглеждаха малко по-различни. Не миришеха на кожени дрехи, не изглеждаха заплашителни и враждебни. Никак даже. Всъщност повечето от тях ѝ се сториха жени и деца.
Вълчицата инстинктивно ги последва. Може да беше на ръба на смъртта, но беше и гладна, а нямаше нищо по-вкусно от човешко дете, си мислеше тя и си спомняше как като млада бе водила глутницата си в смели нападения към местата, обитавани от хората.
Последва ги решително. Следваше ги по миризмата и нямаше да се откаже, докато не стигне до тях. Дори да я забележеха, нямаше да има кой знае какво значение, защото рано или късно щяха да се изморят и да спрат за почивка. Тогава щеше да дойде нейната възможност да нападне.
Но хората продължаваха напред, не спираха, не показваха никакво намерение да спрат, дори когато, по нейна преценка, трябваше да са на ръба на силите си. А самата тя беше вече изтощена. Въпреки всичко бе твърдо решена, че това ще е последният ѝ улов, поради което, колкото и да беше нестабилна, тя продължи да ги следва като куче.
Точно преди изгрев те внезапно спряха и се проснаха по гръб на земята, сякаш се страхуваха от нещо. Недалеч имаше манджурско село. Те направиха кратко събрание и после един стар мъж стана и тръгна към селото. Когато стана светло и вълчицата успя да ги види, тя разбра, че преценката ѝ е била вярна – бяха предимно жени и деца, придружавани от няколко възрастни мъже. Всички носеха раници и шишета с вода. Очевидно бяха вървели много дълго време, защото изглеждаха ужасно изтормозени, а от време на време се чуваше как някое дете хълца и проскимтява тихичко.
Най-сетне старият мъж се върна, придружен от тима манджурци. Вълчицата не знаеше за какво говорят, но японците се струпаха край тях с извинително сведени глави. Само допреди десет дни това би било немислимо, дори невероятно поведение за страшните японци. Винаги бяха крещели и обиждали корейците и хората от Манджурия, сякаш японците бяха господарите на тези места.
Сега изглежда разменяха вещи за храна и след дълги разговори отново потеглиха с натежали тела след прекалено кратката почивка. Дори гласовете на майките, които преди се караха на децата си, сега звучаха меко и тъжно, сякаш самите те искаха да заскимтят и заплачат.
Вълчицата беше жадна и се наведе да пие вода от едно малко поточе. После улови две полски мишки, за да успокои поне малко гладното си тяло.
Точно бе започнала да тича с цялата сила, на която беше способна, за да догони хората, когато изведнъж забеляза нещо червено в тревата. Наостри уши. Чу накъсан плач. В началото не ѝ мина през ума, че може да е човешко същество, но когато внимателно се доближи, видя че е много малко момиченце, което се клатушкаше на двата си крака през тревата.
Единствената причина, поради която не се нахвърли да го погълне, беше, че двете мишки бяха позаситили глада ѝ. И друго – беше изумена, когато момиченцето, без никакъв страх я погледна и вместо да хукне да бяга от нея, извика:
– Бел! – Детето се хвърли върху нея и обви ръчички около врата ѝ. Момиченцето погали врата ѝ и захлипа. – Къде е мама, Бел? Иди и я намери, моля те.
Вълчицата не разбираше какво казва детето, но беше повече от ясно, че то си мислеше, че му е приятелка. Ето защо не го нападна.
Колко странно! Човешко същество да не се страхува от вълк?
Малкото момиче не миришеше на онези неща, които вълчицата мразеше най-много – барут и кожа. Излъчваше силна миризма на мляко. Това съживи спомените ѝ за малките ѝ бебета, някои от които се бяха родили не чак толкова отдавна. Беше родила и отгледала толкова много. Сега, когато се замисли, вълчицата установи, че плачливият глас на детето напомняше на плача на новородените ѝ бебета.
Преди да разбере какво прави, тя бе гушнала детето в предните си лапи, така, както бе правила с малките си, и облизваше ръцете и лицето му, които ухаеха на майчино мляко.
Малкото момиче се сгуши в нея. От време на време то казваше високо „Мамо!“, но единственият отговор идваше от звука на вятъра, който просвирваше през откритата равнина.
Детето пак заплака, но вълчицата облиза сълзите, а момиченцето сякаш имаше гъдел и се усмихна, и заусуква в лапите ѝ.
Когато вълчицата пиеше вода, момиченцето копираше от нея – падаше на колене и се навеждаше над потока, и пиеше шумно.
Когато огладнееше, малката вадеше сухия хляб от торбичката си, но преди да започне да го дъвче, обираше сладките захаросани шарени парчета и ги даваше на вълчицата. Сладкишите не бяха нещо, с което вълчицата беше свикнала, но се опита да ги ближе. Стори ѝ се много вкусно и после ги въргаляше в беззъбата си уста. Дори, като че усети нова сила и повече енергия в старото си немощно тяло.  
– Бел, къде мислиш, че отиде мама? – попита малкото момиче и вълчицата наклони любопитно глава.
За първи път чуваше някой човек да остави детето си само в такива опасни и диви гори.
***
Името на малкото момиченце беше Кику. Кику се роди в голям град на север, където баща ѝ работеше като главен директор на фотографско студио. Японците, които работеха в Манджурия, често изпращаха снимки на семействата си у дома. Войниците също идваха да си правят снимки. Бизнесът процъфтяваше и Кику, нейните двама по-големи братя и немската им овчарка, Бел, не се нуждаеха от нищо. Но през януари същата година баща ѝ бе повикан на фронта с призовка, макар че беше вече над четиридесет, и за нула време го записаха в армията.
Техният град, който бе относително спокоен до този момент, изведнъж се напълни с войски. Японската защита на юг ставаше все по-слаба, а Армията на Гуандун, която се гордееше с най-елитните войници на Япония, беше докарана като подкрепление.
Но това не беше известно на семейството на Кику. Те все още вярваха, че защитата на север е непробиваема, макар че руснаците бяха анулирали напълно Съветско-японския договор за неутралитет.   
До момента, когато руските сили нападнаха с цялата си мощ и огромната си армия, което се случи на шести август, от армията на Гуандун  беше останала бледа сянка, нямаща нищо общо с предишната ѝ слава, и сега се състоеше предимно от мъже на средна възраст, като бащата на Кику. В това време артилерията и танковете им бяха пратени да бранят Окинава.
Японското население в града бързо се евакуира и започна да се придвижва на юг. Хората бяха толкова много, че се прегазваха и стъпваха един върху другиго, за да избягат по-бързо. Единствената им възможност бе да пътуват по суша и някак да стигнат до Корея, където вярваха, че ще са в безопасност и ще бъдат спасени.
Семействата на военния елит и майорите, както и шефовете на големите японски фирми, хитро се бяха изнизали в специални чартърни влакове. Обикновените граждани бяха изоставени, без да им бъде дадена каквато и да е гаранция, че някой ще ги прибере. Тези хора побягнаха само с дрехите на гърба си и с колкото храна можеха да носят, макар че те също можеха да се качат на влакове.
Кику се качи с майка си и двамата си братя в един товарен влак и настроението им беше приповдигнато. И при цялото си вълнение, че са успели да намерят влак, бяха забравили да вземат Бел.
Телцето на Кику се движеше с поклащането на влака и тя и братята ѝ имитираха звуците му – ту-туф-ту-туф, но после възрастните им се скараха и ги накараха да млъкнат. Възрастните изглеждаха притеснени и бяха с изопнати нерви. От време на време влакът спираше и после пак потегляше бавно. Чуваха звуците от експлозиите недалеч от тях и най-сетне децата усетиха тежестта на настроението във влака.
От време на време им даваха по малко вода, понеже не можеха да слязат да пишкат навън, а никой не знаеше кога ще могат да слязат и да се снабдят с храна и вода.
Кику бе седнала на пода, главичката ѝ бе облегната на коленете на майка ѝ, а дупето я болеше. Поне бяха във влака. Когато спряха на една гара, чуха някой да крещи:
– Всички да слизат! Влакът е дотук!
Нямаше какво да се прави, трябваше да изпълнят заповедта и да продължат да се придвижват пеша. Единственият им ориентир на юг към Корея бяха железопътните линии.  Групата от жени и деца сега пое пеша със скоростта на охлюв по същия път, по който до неотдавна Азиатският експрес се бе движил със 120 километра в час.
Ходенето беше много по-тежко, отколкото си бяха представяли и в най-големите си кошмари. Бяха прекалено изтощени и лесно можеха да станат плячка на бандити. Манджурите вероятно знаеха, че Япония губи, и вече не бяха склонни да проявяват каквато и да е милост към тях, камо ли любезност.
Трябваше да се разделят с часовниците, които размениха за вода, а когато умоляваха да ги пуснат да спят в някоя ферма, онези веднага и напълно категорично им отказваха.
Готвеха през нощта, за да не ги издаде димът, а пълнеха вода за пиене от потоците и реките. Постепенно някои започнаха да се разболяват. Докато можеха да вървят, всички крачеха заедно, но паднеше ли някой, никой не можеше, никой нямаше сила да му помага повече.
Когато усетеха, че наоколо има бандити, всички затаяваха дъх, а ако някое бебе започнеше да плаче, запушваха устата му, за да заглушат плача, макар и да имаше риск да го задушат.
После, за зла беда, Кику се разболя от морбили. Майка ѝ забеляза, че има температура, но нямаха никакви лекарства. Майката я носеше на гърба си и продължаваха да вървят. Когато червените петна започнаха да избиват по бялата ѝ кожа, майка ѝ вече знаеше, че е безнадеждно. Имаше толкова много малки деца в групата и Кику можеше да зарази всички.
Майката направи всичко възможно да прикрие петната, но възрастният водач бе разтревожен, че Кику изглежда така отпаднала. В мига, в който забеляза червените петна, дръпна майката настрана. Тя вече знаеше какво ще ѝ каже.
– Ужасно е, но просто трябва да я оставим. Така или иначе, няма да се оправи. Ако наистина искаш да останеш с нея, ще се наложи да те помоля да напуснеш групата – каза той с безизразно лице.
Нима това не беше логичното решение?
Ако си вземеше трите деца и напуснеше групата с тях, вероятно всички щяха да загинат. Помисли за варианта да остави двамата си сина да продължат без нея, а тя да остане с Кику, но те бяха само на по шест и осем години и все още се нуждаеха от майка си. Тя плака горчиво, но накрая реши, че трябва да остави Кику, която беше в делириум от високата температура.
Това беше начинът, нямаше друг.
Майката накърми детето, напълни една кошница със стар сух хляб и изчака следващата почивка, когато положи Кику на земята сред високата трева. Детето спеше дълбоко.
Майката се молеше някое състрадателно същество да намери детето ѝ, може би някой от близките села щеше да я чуе да плаче. Направи всичко възможно да убеди себе си, че нещата щяха да станат точно така. После се върна при групата, хвана двамата си сина за ръка и продължи да крачи с тях на юг.
Когато по-големият ѝ син попита къде е Кику, а майката отговори:
– Една мила стара жена се съгласи да я вземе и да я приюти, докато оздравее, защото Кику е толкова сладка.
Когато Кику се събуди, беше много изненадана, че е съвсем сама. Но когато видя Бел, силата ѝ се върна. Защо си беше помислила, че са я изоставили! Докато беше с Бел, със сигурност щяха да успеят да се доберат до дома. Бел често изчезваше, понякога с дни, но винаги после намираше пътя към дома. Винаги!
***
Тази нощ вълчицата притисна силно детето към себе си, докато заспи. На сутринта я сложи на гърба си и тръгна забързано на север. В началото си мислеше, че са натоварили ужасна тежест върху гърба ѝ, и не знаеше какво да прави. Това я дразнеше, защото се бавеше и с това темпо никога нямаше да намери тихо място да умре на спокойствие. Но детето изглеждаше болно и изцяло зависимо от нея. Не, не можеше да намери такава жестокост в себе си, че да я изостави.
Може би се дължеше на сладкото, което Кику ѝ беше дала, но факт е, че вълчицата успя да събере цялата си сила и взе категоричното решение да се върне в глутницата. Младите и енергични вълци щяха да се редуват да им носят храна и да се грижат за тях. С техните грижи това болно детенце щеше да израсне силно и здраво.
Със събудената си вяра на майка, тя напрягаше разтрепераните си крака и вървеше напред. Една крачка, още една. Накрая стигнаха до бойно поле, където доброволците с отчаяни усилия се опитваха да се борят и да отстояват на напора на съветските войски, само и само да спечелят малко време за семействата си, които трябваше да стигнат на юг.
Най-сетне всичко утихна.
На петнадесети август в Манджурия небето беше безоблачно и толкова красиво синьо.
Вълчицата и детето напуснаха полето, което се бе превърнало в планина от трупове на японци. Бяха навсякъде. Имаха да пресекат само още един хълм, за да стигнат до долината, в която живееше глутницата ѝ. Макар и никак да не ѝ харесваше тази внезапна промяна в обстоятелствата, които бяха променили плановете ѝ за кротка смърт, откакто бе взела решението да заведе Кику до глутницата с надеждата младите да се погрижат за детето, тя започна да си спомня с тъга за младостта си и да проклина старостта.
Но хората? Какви бяха тези безсърдечни същества? Нейната глутница не би оставила малко. Никога! При никакви обстоятелства!
Накрая треската на Кику беше ужасна и детето не можеше да се задържи повече на гърба на вълчицата. Животното хвана момиченцето за червените панталонки и ги стисна между няколкото си останали зъба. Тялото на детето бе отпуснато и изкривено, но вълчицата повдигна врата на Кику нагоре, за да не удря главичката си и да не изкриви врата си, и продължи да крачи на север.
Точно когато стигна до полите на планината, някакъв човек извика:
– Хей, онзи вълк е отмъкнал някакво дете!
Той извади пушката си и стреля. Но вълчицата нямаше сили да бяга и извърна тялото си настрани, и с последния си дъх, с последното си движение се опита да предпази детето със собственото си тяло.  
Мъжът беше много изненадан, когато не намери никакви следи от ухапвания по тялото на детето, чието тяло сега вече беше доста студено.
Той погреба детето там, където застреля вълчицата, а нея остави на природните сили, точно до гроба на малкото. Оттам, дори разпаднала се до кости, тя продължи да брани съня на Кику.
Петнадесети август 1945 година
В Манджурия, сега североизточен Китай, една голяма вълчица и едно момиченце, едва на четири години, се криеха в едно поле с едро просо.   
Вълчицата беше едра, но стара, и цели парчета от козината ѝ бяха изпопадали, и под тях зееше оголена кожа. Повечето от зъбите ѝ липсваха.
Малкото момиченце беше облечено в бяла блуза и червени широки панталони. В ръката си здраво стискаше кошничка.
Криеха се тук от цели два дни. Земята се тресеше от безкрайната редица танкове, пътуващи на юг, а пукотът от стрелбата се врязваше в ушите от всички посоки. Преди много години старата вълчица бе успяла да избяга от хора с пушки и никога след това не успя да забрави миризмата на барута.
Вълчицата ясно осъзнаваше, че времето на собствената ѝ смърт наближава. Очите ѝ, които навремето бяха виждали далеч, далеч дори през нощта, сега бяха премрежени, сякаш покрити с вечна мъгла, а ушите ѝ, които преди чуваха гласовете на хората в селото в съседната долина, сега бяха доста оглушали, така че единственото, на което можеше да разчита тези дни, бе обонянието ѝ.
Допреди две години тя беше начело на глутница от петдесет и два вълка, малки и големи, които бе родила и отгледала, но тогава започна да усеща тежестта на годините и бе отстъпила позицията си на по-млад вълк. Когато разбра, че краят ѝ наближава, тя се отдели от тях и тръгна да търси място, където да умре на спокойствие.
Докато беше с глутницата, не ѝ се налагаше да търси храна сама, понеже младите ѝ носеха и ѝ предлагаха най-вкусното месо. Освен това се сменяха да я пазят през деня и през нощта и ето защо не се налагаше да е нащрек през цялото време и при всеки един звук.
Сега обаче до нея нямаше никой и трябваше да се грижи за всичко напълно сама. Понеже беше с опънати нерви през цялото време, физическите ѝ сили бързо намаляваха. Сякаш се стопяваха.
Макар и да беше стара, тя бе запазила своето достойнство. Щеше да е по-добре да легне на железопътната линия, която вървеше от север на юг, и да се остави да я прегазят, отколкото да се остави да я изядат дивите кучета и котки. Така си мислеше вълчицата и пак се изправяше с малкото ѝ останали сили, напрягаше невиждащите си очи до последно с надеждата бързо да намери тихо място, където да не бъде обезпокоявана от птици и червеи. Това единствено нейно желание ѝ даваше сила да продължи да върви нестабилно напред.  
Но преди десетина дни край нея започна голяма какафония. Японците бяха започнали да се придвижват на юг, огромни маси от хора, а самолети с обозначения, каквито не бе виждала досега, започнаха да летят над нея от всички посоки.
Вълчицата искаше само да намери местенце да умре възможно по-скоро, и не бе притеснена от случващото се наоколо. Въпреки това ужасният шум ставаше все по-непоносим, а човешките гласове – оглушителни. Ето защо тя не можеше да продължи да търси спокойно място, а бе принудена да се крие в гората през целия ден и да чака да падне нощта, за да продължи напред.
При залез на петия ден, когато вълчицата излезе от гората, попадна на голяма група японци, които се движеха бързо и в паника. Тя се прокле, че не бе внимавала повече, и се о назад при мисълта, че хората могат да насочат пушките си към нея. Но те като че изобщо не я забелязваха, улисани в техните си караници. Говореха толкова високо, пискливите им гласове се извисяваха и възрастните напълно пренебрегваха плача на децата, които влачеха със себе си. И карайки се, и крещейки, те продължаваха да вървят напред.
Вълчицата винаги бе предупреждавала по-младите от глутницата, че японците на групи са предимно войници, повечето от които умееха да се прицелват добре, и им казваше никога да не се доближават до тях.
Но хората в тази група изглеждаха малко по-различни. Не миришеха на кожени дрехи, не изглеждаха заплашителни и враждебни. Никак даже. Всъщност повечето от тях ѝ се сториха жени и деца.
Вълчицата инстинктивно ги последва. Може да беше на ръба на смъртта, но беше и гладна, а нямаше нищо по-вкусно от човешко дете, си мислеше тя и си спомняше как като млада бе водила глутницата си в смели нападения към местата, обитавани от хората.
Последва ги решително. Следваше ги по миризмата и нямаше да се откаже, докато не стигне до тях. Дори да я забележеха, нямаше да има кой знае какво значение, защото рано или късно щяха да се изморят и да спрат за почивка. Тогава щеше да дойде нейната възможност да нападне.
Но хората продължаваха напред, не спираха, не показваха никакво намерение да спрат, дори когато, по нейна преценка, трябваше да са на ръба на силите си. А самата тя беше вече изтощена. Въпреки всичко бе твърдо решена, че това ще е последният ѝ улов, поради което, колкото и да беше нестабилна, тя продължи да ги следва като куче.
Точно преди изгрев те внезапно спряха и се проснаха по гръб на земята, сякаш се страхуваха от нещо. Недалеч имаше манджурско село. Те направиха кратко събрание и после един стар мъж стана и тръгна към селото. Когато стана светло и вълчицата успя да ги види, тя разбра, че преценката ѝ е била вярна – бяха предимно жени и деца, придружавани от няколко възрастни мъже. Всички носеха раници и шишета с вода. Очевидно бяха вървели много дълго време, защото изглеждаха ужасно изтормозени, а от време на време се чуваше как някое дете хълца и проскимтява тихичко.
Най-сетне старият мъж се върна, придружен от тима манджурци. Вълчицата не знаеше за какво говорят, но японците се струпаха край тях с извинително сведени глави. Само допреди десет дни това би било немислимо, дори невероятно поведение за страшните японци. Винаги бяха крещели и обиждали корейците и хората от Манджурия, сякаш японците бяха господарите на тези места.
Сега изглежда разменяха вещи за храна и след дълги разговори отново потеглиха с натежали тела след прекалено кратката почивка. Дори гласовете на майките, които преди се караха на децата си, сега звучаха меко и тъжно, сякаш самите те искаха да заскимтят и заплачат.
Вълчицата беше жадна и се наведе да пие вода от едно малко поточе. После улови две полски мишки, за да успокои поне малко гладното си тяло.
Точно бе започнала да тича с цялата сила, на която беше способна, за да догони хората, когато изведнъж забеляза нещо червено в тревата. Наостри уши. Чу накъсан плач. В началото не ѝ мина през ума, че може да е човешко същество, но когато внимателно се доближи, видя че е много малко момиченце, което се клатушкаше на двата си крака през тревата.
Единствената причина, поради която не се нахвърли да го погълне, беше, че двете мишки бяха позаситили глада ѝ. И друго – беше изумена, когато момиченцето, без никакъв страх я погледна и вместо да хукне да бяга от нея, извика:
– Бел! – Детето се хвърли върху нея и обви ръчички около врата ѝ. Момиченцето погали врата ѝ и захлипа. – Къде е мама, Бел? Иди и я намери, моля те.
Вълчицата не разбираше какво казва детето, но беше повече от ясно, че то си мислеше, че му е приятелка. Ето защо не го нападна.
Колко странно! Човешко същество да не се страхува от вълк?
Малкото момиче не миришеше на онези неща, които вълчицата мразеше най-много – барут и кожа. Излъчваше силна миризма на мляко. Това съживи спомените ѝ за малките ѝ бебета, някои от които се бяха родили не чак толкова отдавна. Беше родила и отгледала толкова много. Сега, когато се замисли, вълчицата установи, че плачливият глас на детето напомняше на плача на новородените ѝ бебета.
Преди да разбере какво прави, тя бе гушнала детето в предните си лапи, така, както бе правила с малките си, и облизваше ръцете и лицето му, които ухаеха на майчино мляко.
Малкото момиче се сгуши в нея. От време на време то казваше високо „Мамо!“, но единственият отговор идваше от звука на вятъра, който просвирваше през откритата равнина.
Детето пак заплака, но вълчицата облиза сълзите, а момиченцето сякаш имаше гъдел и се усмихна, и заусуква в лапите ѝ.
Когато вълчицата пиеше вода, момиченцето копираше от нея – падаше на колене и се навеждаше над потока, и пиеше шумно.
Когато огладнееше, малката вадеше сухия хляб от торбичката си, но преди да започне да го дъвче, обираше сладките захаросани шарени парчета и ги даваше на вълчицата. Сладкишите не бяха нещо, с което вълчицата беше свикнала, но се опита да ги ближе. Стори ѝ се много вкусно и после ги въргаляше в беззъбата си уста. Дори, като че усети нова сила и повече енергия в старото си немощно тяло.  
– Бел, къде мислиш, че отиде мама? – попита малкото момиче и вълчицата наклони любопитно глава.
За първи път чуваше някой човек да остави детето си само в такива опасни и диви гори.
***
Името на малкото момиченце беше Кику. Кику се роди в голям град на север, където баща ѝ работеше като главен директор на фотографско студио. Японците, които работеха в Манджурия, често изпращаха снимки на семействата си у дома. Войниците също идваха да си правят снимки. Бизнесът процъфтяваше и Кику, нейните двама по-големи братя и немската им овчарка, Бел, не се нуждаеха от нищо. Но през януари същата година баща ѝ бе повикан на фронта с призовка, макар че беше вече над четиридесет, и за нула време го записаха в армията.
Техният град, който бе относително спокоен до този момент, изведнъж се напълни с войски. Японската защита на юг ставаше все по-слаба, а Армията на Гуандун, която се гордееше с най-елитните войници на Япония, беше докарана като подкрепление.
Но това не беше известно на семейството на Кику. Те все още вярваха, че защитата на север е непробиваема, макар че руснаците бяха анулирали напълно Съветско-японския договор за неутралитет.   
До момента, когато руските сили нападнаха с цялата си мощ и огромната си армия, което се случи на шести август, от армията на Гуандун  беше останала бледа сянка, нямаща нищо общо с предишната ѝ слава, и сега се състоеше предимно от мъже на средна възраст, като бащата на Кику. В това време артилерията и танковете им бяха пратени да бранят Окинава.
Японското население в града бързо се евакуира и започна да се придвижва на юг. Хората бяха толкова много, че се прегазваха и стъпваха един върху другиго, за да избягат по-бързо. Единствената им възможност бе да пътуват по суша и някак да стигнат до Корея, където вярваха, че ще са в безопасност и ще бъдат спасени.
Семействата на военния елит и майорите, както и шефовете на големите японски фирми, хитро се бяха изнизали в специални чартърни влакове. Обикновените граждани бяха изоставени, без да им бъде дадена каквато и да е гаранция, че някой ще ги прибере. Тези хора побягнаха само с дрехите на гърба си и с колкото храна можеха да носят, макар че те също можеха да се качат на влакове.
Кику се качи с майка си и двамата си братя в един товарен влак и настроението им беше приповдигнато. И при цялото си вълнение, че са успели да намерят влак, бяха забравили да вземат Бел.
Телцето на Кику се движеше с поклащането на влака и тя и братята ѝ имитираха звуците му – ту-туф-ту-туф, но после възрастните им се скараха и ги накараха да млъкнат. Възрастните изглеждаха притеснени и бяха с изопнати нерви. От време на време влакът спираше и после пак потегляше бавно. Чуваха звуците от експлозиите недалеч от тях и най-сетне децата усетиха тежестта на настроението във влака.
От време на време им даваха по малко вода, понеже не можеха да слязат да пишкат навън, а никой не знаеше кога ще могат да слязат и да се снабдят с храна и вода.
Кику бе седнала на пода, главичката ѝ бе облегната на коленете на майка ѝ, а дупето я болеше. Поне бяха във влака. Когато спряха на една гара, чуха някой да крещи:
– Всички да слизат! Влакът е дотук!
Нямаше какво да се прави, трябваше да изпълнят заповедта и да продължат да се придвижват пеша. Единственият им ориентир на юг към Корея бяха железопътните линии.  Групата от жени и деца сега пое пеша със скоростта на охлюв по същия път, по който до неотдавна Азиатският експрес се бе движил със 120 километра в час.
Ходенето беше много по-тежко, отколкото си бяха представяли и в най-големите си кошмари. Бяха прекалено изтощени и лесно можеха да станат плячка на бандити. Манджурите вероятно знаеха, че Япония губи, и вече не бяха склонни да проявяват каквато и да е милост към тях, камо ли любезност.
Трябваше да се разделят с часовниците, които размениха за вода, а когато умоляваха да ги пуснат да спят в някоя ферма, онези веднага и напълно категорично им отказваха.
Готвеха през нощта, за да не ги издаде димът, а пълнеха вода за пиене от потоците и реките. Постепенно някои започнаха да се разболяват. Докато можеха да вървят, всички крачеха заедно, но паднеше ли някой, никой не можеше, никой нямаше сила да му помага повече.
Когато усетеха, че наоколо има бандити, всички затаяваха дъх, а ако някое бебе започнеше да плаче, запушваха устата му, за да заглушат плача, макар и да имаше риск да го задушат.
После, за зла беда, Кику се разболя от морбили. Майка ѝ забеляза, че има температура, но нямаха никакви лекарства. Майката я носеше на гърба си и продължаваха да вървят. Когато червените петна започнаха да избиват по бялата ѝ кожа, майка ѝ вече знаеше, че е безнадеждно. Имаше толкова много малки деца в групата и Кику можеше да зарази всички.
Майката направи всичко възможно да прикрие петната, но възрастният водач бе разтревожен, че Кику изглежда така отпаднала. В мига, в който забеляза червените петна, дръпна майката настрана. Тя вече знаеше какво ще ѝ каже.
– Ужасно е, но просто трябва да я оставим. Така или иначе, няма да се оправи. Ако наистина искаш да останеш с нея, ще се наложи да те помоля да напуснеш групата – каза той с безизразно лице.
Нима това не беше логичното решение?
Ако си вземеше трите деца и напуснеше групата с тях, вероятно всички щяха да загинат. Помисли за варианта да остави двамата си сина да продължат без нея, а тя да остане с Кику, но те бяха само на по шест и осем години и все още се нуждаеха от майка си. Тя плака горчиво, но накрая реши, че трябва да остави Кику, която беше в делириум от високата температура.
Това беше начинът, нямаше друг.
Майката накърми детето, напълни една кошница със стар сух хляб и изчака следващата почивка, когато положи Кику на земята сред високата трева. Детето спеше дълбоко.
Майката се молеше някое състрадателно същество да намери детето ѝ, може би някой от близките села щеше да я чуе да плаче. Направи всичко възможно да убеди себе си, че нещата щяха да станат точно така. После се върна при групата, хвана двамата си сина за ръка и продължи да крачи с тях на юг.
Когато по-големият ѝ син попита къде е Кику, а майката отговори:
– Една мила стара жена се съгласи да я вземе и да я приюти, докато оздравее, защото Кику е толкова сладка.
Когато Кику се събуди, беше много изненадана, че е съвсем сама. Но когато видя Бел, силата ѝ се върна. Защо си беше помислила, че са я изоставили! Докато беше с Бел, със сигурност щяха да успеят да се доберат до дома. Бел често изчезваше, понякога с дни, но винаги после намираше пътя към дома. Винаги!
***
Тази нощ вълчицата притисна силно детето към себе си, докато заспи. На сутринта я сложи на гърба си и тръгна забързано на север. В началото си мислеше, че са натоварили ужасна тежест върху гърба ѝ, и не знаеше какво да прави. Това я дразнеше, защото се бавеше и с това темпо никога нямаше да намери тихо място да умре на спокойствие. Но детето изглеждаше болно и изцяло зависимо от нея. Не, не можеше да намери такава жестокост в себе си, че да я изостави.
Може би се дължеше на сладкото, което Кику ѝ беше дала, но факт е, че вълчицата успя да събере цялата си сила и взе категоричното решение да се върне в глутницата. Младите и енергични вълци щяха да се редуват да им носят храна и да се грижат за тях. С техните грижи това болно детенце щеше да израсне силно и здраво.
Със събудената си вяра на майка, тя напрягаше разтрепераните си крака и вървеше напред. Една крачка, още една. Накрая стигнаха до бойно поле, където доброволците с отчаяни усилия се опитваха да се борят и да отстояват на напора на съветските войски, само и само да спечелят малко време за семействата си, които трябваше да стигнат на юг.
Най-сетне всичко утихна.
На петнадесети август в Манджурия небето беше безоблачно и толкова красиво синьо.
Вълчицата и детето напуснаха полето, което се бе превърнало в планина от трупове на японци. Бяха навсякъде. Имаха да пресекат само още един хълм, за да стигнат до долината, в която живееше глутницата ѝ. Макар и никак да не ѝ харесваше тази внезапна промяна в обстоятелствата, които бяха променили плановете ѝ за кротка смърт, откакто бе взела решението да заведе Кику до глутницата с надеждата младите да се погрижат за детето, тя започна да си спомня с тъга за младостта си и да проклина старостта.
Но хората? Какви бяха тези безсърдечни същества? Нейната глутница не би оставила малко. Никога! При никакви обстоятелства!
Накрая треската на Кику беше ужасна и детето не можеше да се задържи повече на гърба на вълчицата. Животното хвана момиченцето за червените панталонки и ги стисна между няколкото си останали зъба. Тялото на детето бе отпуснато и изкривено, но вълчицата повдигна врата на Кику нагоре, за да не удря главичката си и да не изкриви врата си, и продължи да крачи на север.
Точно когато стигна до полите на планината, някакъв човек извика:
– Хей, онзи вълк е отмъкнал някакво дете!
Той извади пушката си и стреля. Но вълчицата нямаше сили да бяга и извърна тялото си настрани, и с последния си дъх, с последното си движение се опита да предпази детето със собственото си тяло.  
Мъжът беше много изненадан, когато не намери никакви следи от ухапвания по тялото на детето, чието тяло сега вече беше доста студено.
Той погреба детето там, където застреля вълчицата, а нея остави на природните сили, точно до гроба на малкото. Оттам, дори разпаднала се до кости, тя продължи да брани съня на Кику.
Peppermill
Gergana Decheva
+359 88 261 4385
+359 88 337 9697
peppermillbooks@gmail.com

Назад към съдържанието